ИНТЕРВЮ С ДЕТЕЛИН КАНДЕВ ЗА ГРЕХОВНАТА ЛЮБОВ НА ЗОГРАФЪТ ЗАХАРИЙ И БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР

Дата на публикуване: 23.11.2015 11:10
На 20 ноември в църквата „Св. Никола“ при голям интерес пред еленска публика бе представен моноспектакълът „Греховната любов на Зографът Захарий“ по Павел Спасов. Малко преди представлението успяхме да разговаряме с актьора Детелин Кандев за превъплащението му в ролята на Захарий.

Г-н Кандев, кога решихте да се занимавате с това изкуство и въобще с актьорско майсторство?


Д. Кандев: Много, много  отдавна. Още като ученик в гимназията. Завършил съм втора гимназия във Велико Търново.  Заминавах се с едни кръжоци по рецитация, които имаше навремето. Даже като ученик в девети или десети клас спечелих републиканско първо място в рецитал на тема „Вапцаров“. За първото място получих награда – екскурзия по Дунава с кораба „Радецки“. Оттогава ми влезе мухата. Кандидатствах във ВИТИЗ. Приеха ме преди казармата, макар че трудно приемаха тогава. Понеже съм луда глава, по време на военната си служба, направих една поразия, заради която удължиха службата ми и не можах да започна да уча. Една година стажант актьор в Търговище (имаше такива длъжности тогава), а след това Анастас Михайлов ме прие във ВИТИЗ и от там се започна ходенето по театрите. Бил съм в Плевен, Шумен, Добрич, Габрово, Монтана, Враца. В Търновския театър съм от три години.


Коя роля Ви е пасвала най-много, и в кой образ сте се чувствал най-добре?


Д. Кандев: Изиграл съм между 80 и 100 роли.  Ролята на Асен, която направих в Търново, по повод честванията на 830 години от въстанието на Асен и Петър, ми пасна „като ръкавица“, не случайно много хора ми казваха: „То това е писано за тебе“.  В пиесата „Църква за вълци“, в която играя Стамат се чувствах по същия начин. В доста комедии са ме вкарвали да играя. Играл съм във всичките комедии на Христо Бойчев съм играл. Много ми допада „Както Ви се харесва“ от Шекспир.Не ми е чужд и историческия жанр – след дипломирането си играх „Борислав“ от Иван Вазов, и ролята там е също една от тези, в които съм се чувствал добре.

Истината е, че много от нещата, които се играят на сцената, трябва първо да се изживеят в реалния живот, да се усетят, за да може след това да пресъздадеш преживяното в ролята. Ето например един коментар на ученичка след последното ни представление на „Асеневци“, което направихме на Царевец. Дойде, поздрави ме момичето и каза : „Господине,  ако Асен е толкова луд, както Вие го правите по сцената, значи наистина е направил въстанието!“ . А това как се играе? Без да го преиграваш, разбира се. Правиш го естествено, но то така ти идва.


А кога сте се чувствал най-щастлив като актьор?


Д. Кандев: Когато си направя ролята, когато публиката ръкопляска. Иначе като бит в театъра, годините преди 90-та бяха много по-щастливи и добри. Като статут на професията в обществото, бяха едни по-други години. Сега културата като цяло леко е забравена от държавата. Трудно се прави изкуство – единствено България остана с бюджет за култура общо 0.4% от БВП. Една Македония има 1.6%, една Полша – 1.8%, а за руснаците да не говорим.  При нас тези 0.4% от брутния вътрешен продукт означава, че Министерството на културата разполага със 120 милиона на година за театри, опери, музеи, галерии, археология.  Лошото е, че за 25 години процентът не мръдна. По тази причина е безсмислено да говорим, какви високи постижения имаме и какви планове имаме. Караме го в повечето случаи „на мускули“.


Ако сега сте в ролята на драматург, каква пиеса бихте написал и поставил в наше време? Смятате ли, че има„чалга“ в театъра?


Д. Кандев: Сто на сто! Чалгата е превзела българския театър. Тук-там се появяват така наречените „елитарни представления“ за публика, която има нужда от такава духовност. Масово се появяват пиеси – еднодневки. Ти играеш, публиката се смее, не знае и тя на какво се смее. После казват – „А! Хубаво беше, щото се смяхме!“.  Това са представления без каквато и да е художествена стойност. Иначе за последните 25 годни, освен пиесата на Христо Бойчев „Полковникът птица“, нито една друга пиеса не мога да посоча, правена от така наречената българска драматургия, която да прескочи годините. Тоест, да вземем пиесите на Йовков, на Елин Пелин, на Вазов – това са произведения, които прескачат годните, времето. Та, ако трябва да кажа каква пиеса бих написал, бих написал нещо, което ще остане, ще бъде актуално. Нещо, което и след 20 години да го играеш, пак ще кажеш „Ей! Разбрахме каква е била духовността при Алеко, преди 20 години и сега“. Иначе дребни, злободневни криминалета от сорта на коя мутра, къде и кого убил, къде го заклали, това минава и заминава, и никой не обръща внимание след време. За да има български театър, трябва да има българска драматургия. Българският театър се е появил, когато Вазов е започнал да пише пиеси. Национален театър не може да има без национална драматургия, а тя в продължение на 25 години липсва. Просто отсъства качествена българска драматургия. А сега са толкова смутни и интересни времената. Как не се намери един да напише… Погледът на хората е злободневен.


Какви бяха предизвикателствата пред Вас в ролята на Захарий Зограф, какви актьорски трудности имахте, докато работихте ролята? Какво е посланието на спектакъла към публиката и каква е Вашата интерпретационна гледна точка?


Д. Кандев: За първи път този текстът „Греховната любов на Зографът Захарий е прозвучал в изпълнение на актьора Спас Джонев. След него двама или трима актьори са се опитали да направят моноспектакъла.

 Това, което аз играя е драматизация по текст на Павел Спасов, но актьорската интерпретация е лично моя. Сега ще ти кажа нещо, което много пъти съм казвал и звучи малко като смешка. Винаги ми се е искало да изиграя Ромео, ама по душа съм Жулиета (смях) и долу-горе в целия спектакъл играя и двете роли. Не се правя нито на Жулиета, нито на Ромео. Опитвам се да предам духа на голямата любов, тъй като историята разказва как той се връща, докато тя е болна от чума – целува е, разболява се, погребва я, и малко след това умира и той. Това е една българска история, която много се доближава до „Ромео и Жулиета“. Захарий е бунтар, той е против канона. Може да се каже, че той е първият български художник. Аз бях много щастлив, че ще играя този спектакъл в храма „Св. Никола“. Много пъти съм искал да го играя в църква, но тя, Църквата все още не може да му прости, че той е рисувал против канона. Това го има и в самия текст на пиесата. Не случайно първият българин, който е завършил изобразително изкуство в  Московската академия е племенникът на Зографа, Станислав Доспевски (Зафир Зограф), когото Захарий изпращам да там да учи на свои разноски. Но първият, който започва да рисува иконите, като живи образи е Захарий и църквата още не може да му прости това. Има една такава интрига и мисля, че добре съм изработил текста. А в дъното, между всичките конфликти между него, брат му и братовата му жена стои една трагична любов.