СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ – ЕДИН ДОСТОЕН СИН НА ВЪЗРОЖДЕНСКА ЕЛЕНА

На 7 януари преди 165 години в град Елена се ражда Стоян Михайловски – едно от големите имена на нашата литературна класика. Великият еленчанин е сред ярките представители на критическия реализъм в българската литература, който е немислим без неговото оригинално сатирично-изобличително творчество. Майстор е на баснята и епиграмата, неговите статии са най-блестящите примери на родната публицистика. Пише стихове и проза, философски трактати, създава драми, а в последните години от живота си и религиозна лирика.

За всеки българин името на Стоян Михайловски е свързано с всеучилищния химн „Върви, народе възродени“ по неговото стихотворение „Кирил и Методий“, написано преди 100 години за светите солунски братя.

„Вашият съгражданин е сред личностите, станали жалони в българската култура, в българската история. С тях се измерваме днес, към тях се обръщаме, те са основа, на която сме стъпили, те са нашата национална памет. На имената им  се учредяват награди, не само, за да отдаваме почит на тяхната памет, но и да ги правим по този начин наши съвременници. Защото една личност е историческа, само когато прекрачва невидимата граница между минало, настояще и бъдеще.

Най-поразяващото в Стоян Михайловски е чувството му за мисия. Неговото творчество е огромно и разнообразно, но то е обединено и белязано от желанието да просвещава, да изтегля българския народ от невежеството и безпросветността, да го води наистина към „светли бъднини“, споделя писателката Теодора Димова, носител на литературната награда на името на писателя. Тя е учредена от общината и Общинския съвет в Елена. С почетния знак „Стоян Михайловски“ през годините са удостоени бележити български творци с безспорни заслуги и достойни продължители на делото на писателя - проф. Иван Славов, редакцията на в. „Стършел“, Георги Данаилов, Стефан Цанев, Георги Господинов, Георги Мишев, Христо Медникаров, Недялко Йорданов, Теодора Димова, Владимир Зарев.

Големият български писател произхожда от еленския род Михайловски – родолюбив и просветен род. Дядо му Стоян Михалюв, чието име носи, макар и малограмотен, обичал науката и просветата, в неговия дом е създадено еленското читалище. С всички сили той се стреми да даде образование на синовете си – бележитият борец за духовна българска независимост Иларион Макариополски и Никола Михайловски, баща на писателя, който завършва университет в Москва и сред най-образованите за времето българи.

Стоян Михайловски никога не забравя родния си град – „хубавата Елена“, както шеговито го наричал, кандидатира се от тук и за народен представител. Израз на синовното му преклонение е неговото стихотворение „В Елена“, чиито стихове силно вълнуват:

След като получава първоначалното си образование в прочутата еленска Даскалоливница, Михайловски учи в Търново, а след това с помощта на чичо си Иларион в лицея в Цариград, където преподаването е на френски език. Следва във Франция и след завършване на образованието си, както всички писатели по това време в България, е на различни служби – съдия, учител, административен чиновник. Животът му върви трудно, често е уволняван заради ядовитите сатири, местят го в различни градове и накрая се установява в София. Забележителна е борбата му против личния режим на двореца, заради която е подложен на преследвания и накрая уволнен като преподавател във Висшето училище. Болен, обезверен и депресиран, той се оттегля от активния политически живот и изпада в религиозна атмосфера. Умира самотен и дълбоко нещастен през 1927 г.

Изявеното от писателя желание да бъде погребан до гроба на Иван Вазов е възприето от Столичния съвет, защото наистина Стоян Михайловски, от всички български писатели, е най-близо до Вазов по значение и дух, но както заявява кметът Вазов, брат на поета, „по-висшата власт наредила погребението да стане на гробищата“.

„Обикновени чиновници у нас се погребват с царски почести, а великанът-мислител бе изпратен с една скромна церемония, се възмущават печатни издания  по това време. В тихото и безшумно погребение, което официалните власти, писателските съюзи и кръжоци и въобще „елитът“ на буржоазна България направи на Михайловски, ние виждаме по-далече от „черна неблагодарност“ – ние виждаме предчувствието за оня Михайловски, който ще остане непогребан – поетът-изобличител, поетът-съдия…“