Събития

Приносът на еленчани в църковната борба през Възраждането
В края на 30-те години на ХІХ век по българските земи и в частност в Елена настъпват качествени промени, когато се явяват по-благоприятни условия за граждански напредък.[1] Еленчани заякват стопански и стават чувствителни към понятията за лично и национално достойнство при подобряващ се климат в Османската империя.[2] Успоредно с това сред тях се появяват и повече личности като Иларион Ловчански и Иларион Макариополски, достойни за статуса на висши духовници, склонни не да отхвърлят или крият, а напротив – да изтъкват своята народност. А пък все по това време в опитите на османлиите за преобразувания по европейски модел в първоначалния хаос и разорение се набелязват елементите на известен конструктивизъм. През 1837 г. султан Махмуд ІІ прави нещо преди невиждано – един вид сондажна обиколка из българските земи и навсякъде обещава равноправие на всичките си поданици и закрила срещу насилия и злоупотреби. За по-будните измежду еленските първенци не е трудно да разшифроват тези послания като обещание за евентуална помощ срещу Патриаршията.

Напрежение в някаква степен между българите и Цариградската патриаршия съществува винаги след османското завоевание, но то е изключително на финансова или лична основа. През 30-те години на ХІХ век за пръв път българите се осмеляват да предявят църковнонационални претенции. Надига се възмущение от високата владичина и морална погнуса от нравите на фенерските владици.[3] В най-голямата епархия – Търновската се зараждат настроения, които довеждат до конфликт с агентите на елинизма и на Патриаршията.[4]

При тези условия заразяващото се все повече от националната идея българско общество вече опитва да се възползва от обявеното от турските реформатори равноправие. Случай да се провери доколко времената са се променили, не закъснява да се яви. Това става през 1838 г., когато умира Иларион Критски, който, нелишен от благоразумие и достойнства, остава дълго, макар и не съвсем безбурно, Търновски митрополит. Неговото място заема Панарет, който в пълна противоположност на духовното си име (значещо Вседобродетелен), е носител на всички пороци. Най-чувствителни възраждащите се еленчани се оказват към крайната му грубост (неговите най-меки обръщения са пезевенк – негодник и ешек – магаре) и безкрайната му алчност. Неговото паство започва да търси начин не просто да се отърве от един безобразен фанариотин, но и възможност да го замести с българин.

В Елена борбата повежда Андрей Робовски – син на Дойно Граматик и на Рада Русева, роден в Елена на 19 август 1801 г. Учител повече от 20 години в Елена, Г. Оряховица и Лясковец, през 1842 г. е ръкоположен за свещеник и се среща с водача на църковната борба Неофит Бозвели.[5] Предан в службата си, както казва: „добър пастир, който душата си полага за овците си”, той чете в храма на говорим български език, за да го разбира народът. За това е гонен от гръцкия владика, „шест пъти аргосван... а децата ми, колкото сълзи са излели от очите си, може да потъне и да се удави в тях този евангелски наш пастир г-н Неофит”. Нищо не е в състояние да го спре в разобличаването на Неофит Византиос. Воля за борба, воля за саможертва, воля за по-добро – и то в името на обществото: това е най-характерното за Андрей Робовски. Освен всичко друго, за него под турско просто няма достатъчно хляб. Той трябва да се задоволява изключително с учителство сред одухотворен, но неценящ културата народ, който е склонен да плаща повече на говедаря, отколкото на даскала.[6] Своето пренебрежение към онова, което би могла да му каже интелигенцията, българинът облича дори в поговорка: „Акъл не ща, пари ми дай.”

По настояването на Неофит Бозвели жителите на Търновската епархия поднесли на Великия везир в края на април 1845 г. молба, подписана от 64 души, между които мнозина първенци от Търново, Габрово, Елена, Севлиево, Казанлък и други места. В нея те протестират рязко против своя алчен митрополит, гърка Неофит, изброяват користолюбивите му похвати и враждебните му действия към по-събудените българи и заявяват: „Вярата наша се обърна на разбойническа търговщина, и народа от истината и от вярата си. Чакаме винаги да се сподобим с архиерей според законите си, да ни поучи що сме длъжни на този свят да правим, що сме длъжни за другият, да се предуготвим, а то по наше нещастие дохождат ни архиереи неми, натоварени до уши с борч, знаещи само езикът на парите”.[7]

Борбата срещу гръцките владици се задълбочава, като частичен успех е постигнат с решаващата намеса на Андрей Робовски. От запазените документи е видно, че известният еленски учител и свещенослужител при храма „Успение Пр. Богородица” води кореспонденция с Неофит Бозвели. Той има гражданската доблест на 15 май 1846 г. да поднесе на султан Абдул Меджид на прът писмена жалба от еленчани и от негово име – оплакване против произволите на гръцкия владика, искайки неговото сменяне с българин. Патриаршията се вижда принудена най-сетне да отзове Неофит, но на негово място праща пак грък – Атанасий.

Изгонването на Неофит Византиос от Търново коства много труд и отнема доста време. Неофит Бозвели насърчава от затвора двамата водачи на движението – Андрей Робовски и лясковския архимандрит Максим.[8] Неведнъж в писмата си Бозвели отдава заслужено място на Елена и еленчани в отстояване на българската вяра и във волята за промяна на обществения ред.[9] Силата им усеща и самият Търновски владика, който разчита на еленските чорбаджии да закрепи своето положение на владишкия престол.[10]

Атанасий пристига в Търново на 22 декември 1846 г. Той не крие даденото количество пари за Търновската епархия. (Разбирай, че парите са дадени като подкуп да бъде назначен за Търновски митрополит). За да си ги набави, той прибягва към следната хитрина: през януари 1847 г. свиква в митрополията първенците от нахийските центрове на Търновската епархия на угощение. Във време на угощението се оплаква, че много пари е дал за тази епархия, и предлага на гостите си да му дадат съгласието си, щото за първата година в двоен размер да събира владишнината си. На това пръв хаджи Тодор от Елена изпреварва другарите си и му отговаря лаконично: „бакалъм” – ще видим, равносилно на отказване.[11]

Ненавистта на еленчани към гръцкия владика нараства. Наново пламват борби, като не минава и без човешки жертви. Един ден през 1848 г. Атанасий е намерен удавен в кладенеца на митрополията, а Неофит Византиос се връща в Търново. Сега той прави някои отстъпки – назначава за свои хороепископи във Враца и Ловеч българите Доротей и Иларион, а през 1855 г. за свой протосингел взема Иларион Стоянович и позакрепва положението си, макар че брожението в епархията не престава. Това са и единствените случаи, в които искането за родни владици бива удовлетворено.

Показателното в случая е, че две от трите назначения са на личности от Елена. Иларион (Иван Иванов) е роден през 1800 или 1801 г. в махала Горни Чукани, над град Елена. Учи се в килията на Хилендарския метох при известния Дойно Граматик. И рано – на десетина години, отива в Капиновския манастир. Там, известен под името „Йоан четец” продължава учението си. Младият послушник, за да спечели името „четец”, ще е направил впечатление като по-издигнат от другите послушници. Минава и за летописец на манастира. Нему принадлежи известният „Капиновски поменик”. През 1818 г. той е подстриган за монах под името Иларион. След това служи в Търново 15-16 години като архидякон и 14 години като протосингел. През 1852 г. Иларион е поставен за владика на Ловчанската епархия, която управлява 20 години. Всички се радват, че се ръкополага български владика, а това предвещава, че в скоро време ще се развият благоприятни за българския народ събития. Иларион обича родния език, на който винаги служи. След отстраняването на владиката Неофит до назначаването на негов приемник, дядо Иларион е натоварен да управлява Търновската епархия, в качеството си, на какъвто се е подписва „Ловчанский Иларион и Епитроп свето Търновский”. Като управляващ Търновска епархия, той отправя една наредба до народа, с която го приканя да подкрепи парично изграждането на една „народна черква” в Цариград, в която да се служи на „нашия матерен език – българския”. За него е чест да се нарече българин. Взема дейно участие при учредяването на автономна българска църква под името Екзархия. Иларион Ловчански е председател на образувания временен Синод и за кратко избран за пръв Български екзарх.

Интересен е пътят на Иларион Стоянович, по-късно известен като Макариополски. Роден през 1812 г. в Елена, син на Стоян Михалев, един от участниците в Гръцката завера (1821), избиран за кмет. Вместо – по тогавашния обичай – да наследи занаята на баща си, той мечтае за духовно поприще. На Атон става хилендарски подстриженик, учи на остров Андрос при прочутия пропагандатор на Мегали идея Каирис, после кара гимназия в Атина. Не за дълго се увлича от революционни идеи, а под влияние на гръцкия патриотизъм родолюбието става негов основен ориентир. След това се озовава в Цариград, мечтаейки да замине на учение в Русия, където вече са двамата му братя Никола и Димитър. Патриаршията обаче отказва да му даде необходимата препоръка и това, изглежда, го кара скоро да се присъедини към Неофит Бозвели и бързо става безспорен водач на църковната борба.

След Кримската война българите стават все по-сплотени, с пораснала обществена зрелост и все по-твърдо настояват на своето. Подвластни на националната идея, те не се задоволяват с половинчатости и преминават към решителни действия.[12] От името на целия свой народ цариградските българи вземат решение за демонстративно скъсване с Патриаршията на най-големия православен празник – Великден. Така 3 април 1860 г. придобива дълбок символичен смисъл, свързвайки в едно мистичното Христово възкресение с Българското национално възраждане. Това е проява на рядка находчивост и смелост на водача на църковната борба.[13] Според думите на П. Р. Славейков Иларион Макариополски става „светлата звезда на църковната наша борба”. От този ден неговото име придобива общобългарско значение. Г. С. Раковски не го титулува иначе освен царствено: Иларион Български. За него Тончо Жечев пише: „Той е най-значителният български политик в църковната борба и най-значителният църковник в българската политическа история след патриарх Евтимий.”[14]

Вече като Търновски митрополит Иларион посещава родната Елена.[15] Случката, станала по Великден 1873 г. бележи последната му изява в родния край, оставяйки безсмъртното: „Дето е народът, там съм и аз!”

Еленчани започват едни от първите протести срещу владиците-фанариоти. Съпротивата срещу тях е най-непримирима именно в Елена. Еленчани и техните водачи влагат много сили, постоянство и упоритост в църковната борба през Възраждането. Наред с Цариград и Търново, Елена се оформя като главно духовно средище на църковното движение. А чрез него българите възстановяват в пълноценния й вид своята народност, осъществяват своето възраждане, своето възкресение за самостоятелно духовно и държавнополитическо битие.

[1] Кратка история на църквата “Успение на Пр. Богородица”, София, 1937, с. 75: “Местоположението на селището Елена е благоприятствало, та еленчани, далеч от зоркото око на гърци и турци, са могли да бъдат по-свободни в културно-просветната и национално-будителската си работа. Селището и храмовете са запазили чисто български колорит и са имали възможност за едно по-свободно събиране и обсъждане на религиозни, научни и обществено-политически въпроси. Тези благоприятни условия на положението на селището и храмове, те са използвани през целия век за непрестанна творческа работа.”

[2] П. С. Кършовски, Еленски сборник, ІІ част, 1938, с. 38: “Освен чрез училището, но и направо, чрез службите на църковно-славянски (в Елена никога не се е служело в църква на гръцки език) – и проповедите на чист български език на своите свещеници, тази църква е вършила просветна и национално-възродителна дейност. Широките й размери са позволявали да се събира в нея маса народ, особено на големи празници. Тук са се черкували жителите от цялата еленска околност, защото по селата не е имало църкви. Дошлите от страна са научавали много неща и се връщали религиозно и духовно просветени.”

[3] Ив. Шишманов, “Един непознат труд на Неофит Бозвели”: “Развратът и алчността на гръцкото духовенство и на чорбаджиите възбуждат в началото много повече негодуванието на българина, отколкото фактът, че един цял народ с бляскаво историческо минало е принуден да тегли едно чуждо иго. Назначението на български владици се иска не само за удовлетворение на националната чест, а и защото свои хора никога не могат се осмели да експлоатират тъй безсъвестно населението...”

[4] “Иларион Макариополски”, под редакцията на М. Арнаудов, София, 1925, с. 47: “В Търново, па и в по-големите села наоколо е нямало нийде българско училище, в килиите са преподавали на гръцки полуграмотни калугери, в черква се е пяло и чело изключително на гръцки, и само на Великден са се държали проповеди на турски. За българско слово в черква “владиката обесваше човека”...”владиците не даваха да се помене друго четива освен гръцко...”

[5] Еленски сборник, София, 1968, с. 246: “По същото време той навярно вече е установил близки връзки с Неофит Бозвели, който му гостува неведнъж и с когото е споделял тъги и радости от борбата срещу гърцизма и по-специално срещу търновските владици-фанариоти – Панарет и Неофит.”

 [6] Еленски сборник, София, 1968, с. 246: “Но понеже продължавал да се държи предизвикателно против чорбаджиите и търновския владика, бил низвергнат от свещенически сан. Оттук нататък целият му живот бил низ от изпитания. Но Андрей Робовски гордо и неустрашимо вършел своята будителска дейност.”

 [7] “Иларион Макариополски”, под редакцията на М. Арнаудов, София, 1925, с. 109.

[8] Еленски сборник, София, 1968, с. 247: “Драги Андрее, да дерзает и Максим! Говорете, орете винограда Господен с време и без време. Бог нас ще вознагради в будущее. Дерзайте! И радваме се, дето сте сторили туй и онуй срещу злобствующия грек митрополит... Драго ми е...”

[9] М. Радивоев, “Време и живот на Търновския митрополит Илариона”, София, 1912, с. 60-61: “Драго ми е... да живеят еленчани, че те са днес най-будни за туй дело от другихте ни соплеменници Болгари... Дерзайте, Андрее любимче мой!”

 [10] “Иларион Макариополски”, под редакцията на М. Арнаудов, София, 1925, с. 144: “Защото владиката се бил обещал на влиятелните еленчани да доведе Иларион от Хилендар и да го назначи епископ в Търново...”

[11] М. Радивоев, “Време и живот на Търновския митрополит Илариона”, София, 1912, с. 57.

 [12] “Цариградски вестник” от 30 януари 1860 г.: “Протест в Търново, Габрово, Дряново, Елена и Г. Оряховица протв решенията на патриаршеския събор от 1859 г.”; вестник “България” от 5 април 1861 г.: “На Благовещене в Оряховица и Елена са четени анатеми против гръцкия патриарх.”

[13] Т. Жечев, “Българският великден или страстите български”, София, 1992, с. 69-70: “Наближавал редът на Иларион да спомене патриарх Кирил като глава на църквата, в чиято епархия служи самият епископ Макариополски. Всички с трепет и вълнение очаквали какво ще направи той след станалото, ще поеме ли древната българска патриаршеска корона, която тълпата му подавала. Огромен, “свръхчовешки” по ръст, според един негов съвременник, с мощен и внушителен глас, с вродено достойнство и вътрешна сила, Иларион изведнъж застанал на отреденото му от историята място, което сам бил вече подготвил, и казал: “И всякое епископство православних.” Иларион Макариополски приел върху себе си всички отговорности за станалото. Той изрекъл сакраменталната формула, определена само за свещенослужител, който няма друга църковна власт над себе си. По този начин потвърдил своя избор за глава на националната църква.”

 [14] Т. Жечев, “Българският великден или страстите български”, София, 1992, с. 75: “По-късно, като търновски митрополит, Иларион държал беседа пред паството си на възможно най-трудната тема от евангелието: “Любите враги наши”. Но дори и тази тема, която очевидно има най-далечна връзка с политиката, у него е наситена със злобата на деня, с парливите въпроси на българо-гръцките отношения във връзка със схизмата. Политическата целеустременост на владиката Иларион е предизвиквала завист у враговете на българското дело. Разказват, че когато посетил Елена, Митхад паша подробно разпитвал брат му Христо Михайловски за техния род, за детството и младините на Иларион и с въздишка казал на един от свитата си: “Гледай бе! Гледай бе! В едно нищо и никакво място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света.” Ето този вожд “велый”, по думите на П. Р. Славейков, се изправи пред масите на българския Великден, за да ги поведе в предстоящото най-трудно и опасно десетилетие на тяхното национално възкресение.”

[15] Ст. Сираков “Иларион Макариополски. Слово за него и всебългарската борба за освобождението ни от църковно-духовно иго” София, 1937, с. 177: “На Великден 1873 г. в Елена оставя един спомен. Богослужението в събота срещу Възкресение в черквата “Успение Пресветая Богородици” не започва. Митрополит Иларион пита свещениците защо. Защото чорбаджиите не са още дошли! Дядо Иларион нервно маха с ръка към насъбралите се християни и казва: “Това волове ли са или народ! Ако ти си поп, а пък аз владика, ето на този народ сме, а не на чорбаджиите! Обличай се и започвай службата, че знаете ли?...”