Личности

Иларион Макариополски

(септември 1812 - 4 юни 1875)

Фамилията Михайловски се е обезсмъртила в историята на нашия културен възход освен с името на Иларион Макариополски с имената на неговия брат Никола Михайловски, на племенника му – писателя Стоян Михайловски, с Петко Юрданов Тодоров по майчина линия. Нейното по-далечно потекло носи грузинския произход на Андроник от Кавказ. Бащата на Иларион – Стоян Михалев е един от участниците в Гръцката завера (1821), избиран е за кмет. В семейството му се раждат девет деца. Четвъртото дете, което нарича Стоян, галено Цочо, се ражда през септември 1812 година, по времето когато е построена часовниковата кула на Елена. Цочо се заучил на осем години в килийното училище на даскал Дечо (Андрей Робовски) в Елена, после продължил в Арбанашкото гръцко училище.

През 1825 година, едва 13-годишен, е изпратен в Търново да учи занаят. Преминава по реда си чирак, калфа. Баща му със свои пари му отваря чохаджийски дюкян. Вместо в занаята той се увлича повече в четене на книги, които му дава в Елена хилендарският монах Арсений. Може би жаждата за наука накарва Цочо през есента на 1831 година да замине с монаха за Света гора в Хилендарския манастир и на идната година да приеме духовно звание под името Иларион. Нали тук Паисий Хилендарски пише “История славянобългарска” и не един монах посвещава живота си в служба на народа. Следващите две години (1833 и 1834) Иларион учи в гръцкото училище в Карея.

Фактор, който силно въздейства за оформянето на патриота Иларион, е училището на остров Андрос, на прочутия гръцки философ Теофил Каирис. В него той постъпва през 1836 година. Каирис, надъхан до фанатизъм панелинист, не признавал друга народност и друг език освен гръцкия. Учението му посява в душите на младите българи две големи семена: омраза към гръцките фанариоти и на любов към своя български народ. Така се ражда у Иларион и Иван Добрович от Сливен идеята за образуване на тайно “Славяно-българское ученолюбиво дружество”, което си поставя за цел да буди народното съзнание чрез просвета. На тайни събрания българските ученици слушали четенето на славянски книги, които Иларион превеждал на български. Всеки член на дружеството бил длъжен да внася ежегодно по 100 гроша в касата, с цел, като се набави голям капитал, от лихвите му да се издържа едно училище за подготовка на учители в Белград.

Преди да бъде затворено от правителството училището на Каирис, Иларион и неговите другари се преместват да учат в Атина, в гимназията на Сиро. От този период голяма роля играе срещата му с Георги Раковски. По тяхна инициатива се основава “Македонско дружество” (1841). То си поставя за цел освобождението на България с въстание. Раковски поема задачата да остане в Цариград и да поддържа “преписка с Атина”, като следи за положението в Турция, а Иларион да обходи страната, за да разбере къде и как са  разположени турските гарнизони. С тази му задача се обяснява фактът, че той напуска гимназията преди да положи последните си изпити и то по “домашни причини” и обикаля “всичките по-главни градове на Северна България, като стигнал дори до Пирот”.

Иларион е имал желание да продължи образованието си в Русия. Взема свидетелство за поведението си от Хилендарския манастир, както му поисква Цариградската патриаршия, и се ръкополага за свещеник. След като се знае отношението на патриаршията “че не е обичай духовни лица да се възпитават в Россия”, разбираме, че именно тя е осуетила заминаването му в Киевската духовна семинария или Академията.

От 1841 до 1844 година Иларион следва най-високото светско гръцко училище в Цариград, наричано Куручешменско училище. Едновременно с учението си работи и като писар в Патриаршията. Той успява да преведе и издаде през 1844 година “Православное учение на Московския митрополит Платона”. Не получил втори път разрешение да продължи образованието си в Русия, Иларион напуска работата в Патриаршията.

Срещата му с Неофит Бозвели през лятото на 1844 година в Цариград е определила окончателно по кой път ще води борбата до края на живота си. След близо 4-годишно заточение в Светогорските манастири Бозвели тайно избягва, за да продължи с още по-голяма страст борбата против асимилаторските домогвания на гръцкото духовенство. Така Неофит Бозвели се утвърждава като водач на народното движение за самостоятелна българска църква. Редом с него тръгва Иларион, който е стигнал до убеждението, че трябва да се започне не с въстание, а с решаване на църковния въпрос.

Водачите на църковната борба чрез връзки с турски чиновници искат да се опрат на Високата порта. В този период Русия води политика на единодействие с Цариградската патриаршия. Поетият от Иларион път изисква голяма дипломация. Той смята, че ще може да спечели доверието на Високата порта, като разкрие заговорническата роля срещу нея на Цариградската патриаршия.

Следват предложенията на Иларион, които са програмата на църковната борба от този период. На първо място пред турското правителство Иларион предявява искане за българите: “Трябва да им даде особита църква в Цариград, като може да ся отдели народът български”. Второто искане: “Да им даде право да си печатат газета по язикът” се обосновава дипломатически, че този вестник ще бъде “средство да се стопли народът към Царството”. Третото искане е да се заменят гръцките владици с български духовни ръководители. И към него е направено обяснение, което носи дипломатическо звучене, а именно, че по този начин народът ни ще бъде запазен от злите замисли на гърците. Далновидността на Иларион го кара да включи и искането за политическо представителство на народа ни в Цариград. Дипломатът, както той нарича представителя, трябва “да е готов винаги да предлага на Портата желанието на народът”. За националното осъзнаване първостепенна роля ще играе отварянето на български училища. Иларион поставя пряко за решаване този проблем: “Трябва Портата да би позволила да ся направят училища”.

През януари 1845 година Иларион Макариополски прави втора дипломатическа стъпка към спечелване доверието на Високата порта – превежда и напечатва султанския Хатищериф с предговор, в който се повтаря искането за просвета на българите.

През пролетта на с година Неофит Бозвели и Иларион постигат първите важни успехи от преследваната им цел – укрепване на българските позиции пред Портата. Именно техните меморандуми дават идеята на турското правителство да свика народни представители в столицата. Портата била убедена, че исканията на българите не са във вреда на Турция и тя прави със свикването на народното събрание първия опит за реформа. Образува комисия по учебното дело, в която е включен и Иларион като съветник по въпросите за просвещението в българските земи.

Дейността на двамата църковни водачи е следена тайно от Цариградската патриаршия, не оставали извън погледа и на руското посолство. Меморандумите на Неофит и Иларион стават обвинителни документи. Патриаршията и руската дипломатическа мисия разбират подкрепата на Портата към двамата църковни дейци и търсят път за въздействие към промяна на отношението й. Издействан е ферман за заточване на Неофит и Иларион в Света гора. Задържането и изпращането на заточение на двамата народни борци се организира по най-коварен начин от гръцкия патриарх. Българите в Цариград правят опити да ги освободят, но напразно. Иларион е затворен в една кула на манастира Симон Петър”. В подземието на кулата е трябвало да търпи много несгоди. Но народният борец не унивал.

Освобождаването му през декември 1850 година се осъществява благодарение ходатайството на руския пътешественик Андрей Муравьов пред руския посланик в Цариград Г. Титов. Муравьов минава през Света гора през 1849 година Иларион му написал кратко описание на Хилендарския манастир и заедно с него приложил молба за освобождаването си.

Иларион заварва в Цариград отворена българската църква “Свети Стефан” – мечта на Бозвели, сбъдната една година след неговата смърт. През месец май 1851 г. е свикана комисия по изработване на устав на храма, в която участва и Иларион. Вече 40-годишен зрял човек, с богат житейски опит, където и да се намира работи упорито за решаване на църковния въпрос. От 1 май 1852 до 1 ноември 1854 година той вече е главен представител на всички атонски манастири в Цариград. През есента на 1854 година му е даден духовен чин архимандрит. Авторитетът му на народен будител расте.

След Кримската война (1853-1856) обнародването на Хатихумаюна донесло нови надежди на българите. Първа победа спечелва Иларион, който по молба на българската община е ръкоположен за епископ на българската църква в Цариград. Това е първият случай на уважаване желанието на народа да бъде избран български владика. Иларион получава титлата Макариополски, без да съществува такава епархия, която да ръководи. С тая маневра гърците обаче измамват себе си, защото не оценяват, че това му положение го представя в очите на българите като духовен глава на цяла България. Иларион става председател на Цариградската българска община.

Ръководен център на църковната борба се оформя именно Цариградската българска община. На тайно събрание на нейни членове, между които е и ръководителят на групата на “младите” П. Р. Славейков, Иларион предлага да се изхвърли името на цариградския патриарх от службите. Идеята се разпространява, приема се с възторг от родолюбивите българи.

Настъпва уреченият и многоочакван ден 3 април 1860 – Великден. Народът се стекъл на Възкресна служба в българската църква “Свети Стефан” във Фенер.  Когато трябва да се спомене името на гръцкия патриарх, по предварителната уговорка се прекъсва богослужението с викове: “Не щем гръцкия патриарх”. Иларион става изразител на волята на народа и произнася: “Всякое епископство православних”. На вечерната служба в този ден, извършвана от българското духовенство начело с Иларион, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки по инициатива на младежите.

След Великденската акция на 11 май с. г. с въодушевление се приема в 30 града за духовен глава Иларион Макариополски. От еленчани е изпратено прошение до Високата порта на 3 юни, съставено от Никифор Попконстантинов. Иларион е подложен на много изпитания като ръководител на народната борба. Извикан пред партиарха да отговаря за 3 април, той заявява: “Българският народ е твърде недоволен от Великата църква, задето на взема под внимание желанията му”. Патриарх Кирил подготвя обвинение срещу него като бунтовник и иска наказанието му от Високата порта. Най-трудната задача на Макариополски е да запази единството на вярата, а оттам на народа. Франция и Англия използват момента, за да активизират своите пропаганди. Известен успех има католишката, която довежда до сключване на уния с папата от групата на Драган Цанков и образуване на Униатска българска община начело с Йосиф Соколски.

На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. Патриаршията издейства от турското правителство заточение на тримата владици. Този акт на Портата в услуга на Патриаршията има свой дълбок замисъл. Целта е в момента на тръгване за заточение да се въздейства психологически на Иларион. Народът го очаквал да извърши служба заедно с Авксентий. Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на царски заповеди и на царски войски. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата от 300 войници, като заявяват: “Кръвта си проливаме и владиците си не даваме”. Цели 10 дни народът отстоява. Накрая идват четирима паши с 3 000 редовна войска да изпълнят султанската заповед. Владиците, които са извършили богослужение под закрилата на народа, са изведени от храма и откарани. Когато Иларион се качил на парахода, при него се явил Драган Цанков да го увещава за унията. Макариополски скъсва подаденото му заявление и извиква: “Дето е народът, там съм и аз”. Иларион и Авксентий оставят своето послание от 19 април 1861 г. “Завет българскому народу”, напечатано със златни букви и разпространено из цяла България. В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство на народа. Иларион прекарва в заточение до 27 септември 1864 г., след което се установява в Ортакьой край Цариград и си купува къща през 1868 г.

В периода след Българският Великден в редица документи по църковния въпрос се поставят искания, които турското правителство признава за справедливи, но не пристъпва към решаването им, за да поддържа враждата между българи и гърци. Но народът показва политическа зрелост. Едва когато недоволството намира своя израз и в революционните прояви през 60-те години на ХІХ в., Портата е принудена да отстъпи. Променила своето становище и руската дипломация. Руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев съдейства за решаването на църковния въпрос.

На 28 февруари 1870 година след 30-годишна борба за национално самоопределение българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква начело с екзарх. Ферманът предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от вселенския патриарх и се урежда с устав, утвърден от правителството. Патриаршията правила всичко възможно да компрометира фермана сред народа.
След като ферманът не се изпълнява, Иларион съветва да се повтори актът от 3 април 1860 година и това става на 6 януари 1872 година Цариградският патриарх, вбесен от това действие, настоява пред Портата да се отстранят от Цариград тримата български владици: Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски. От краткото заточение те са освободени под напора на демонстрацията на цариградските българи, водени от П. Р. Славейков.

На 12 февруари 1872 година бива избран първият български екзарх Иларион Ловчански, родом от махала Горни Чукани- Елена. Самият Иларион Макариополски, имащ най-голямо право, бил включен в предложената листа за избор, но отхвърлен от турското правителство, което както се предполага е смятало да направи някои отстъпки от фермана в полза на помирението с Патриаршията.

След четири дни по внушение на правителството и молба за оставка от Иларион Ловчански като стар и болен, на извънредно заседание е избран за екзарх Антим. Първото негово дело след провъзгласяване на независимостта на Българската църква е назначаването на Иларион Макариополски за Търновски митрополит.

Телеграмата “От Цариград в Търново до българската община. Макариополски Иларион ефенди днес се определи митрополит Търновски. 25 май 1872 година” донася голяма радост в родния му край. Иларион е посрещнат като български патриарх в старата българска столица през септември.

В родния му град го приветства учителят Стоян Робовски. При обиколката на селата Иларион е посрещан с песента, съчинена от Бачо Киро:

Радвай се, мили народе,

народен пастир сега ти дойде,

що си го желал толкози години,

ето днес дойде – радвай се нине.

Като Търновски митрополит Иларион има възможност да осъществява в дела своите идеи. Неговата дейност в Търновска епархия е с национални измерения. Още с идването си той се залавя да проучи лично болките, страданията и нуждите на народа от Никопол и Свищов през Търново до Елена, от Севлиево и Габрово до Стара Загора и Чирпанските села. Неговата голяма грижа е просветата на народа, отварянето на училища. Още в първото Изложение до Високата порта Иларион поставя за решаване проблема за българските училища. Сам той е бил учител и директор на българското училище “Св. св. Кирил и Методий” във Фенер през 1860 г.

На епархийския събор в Търново Иларион изслушва депутатите и разпитва за училищното дело във всеки град и подчертава: “Училища, училища, училища ни трябват.” Голяма болка свива сърцето му за родната Елена. Към съгражданите си отправя упрек, че градецът, който преди 25 години е бил център на българското просвещение, е изостанал в развитието на учебното дело. Той предлага и по негова инициатива се събират средства и изгражда през 1874 година ново училище.

Скъпо дело на Иларион Макариополски е богословското училище в Лясковец, което се отваря на 12 май 1874 година и подготвя свещеници и учители. За работата по народното образование той подбира подготвени хора. Неслучайно той е извикал за окръжен инспектор по селските училища Никифор Попконстантинов, прочут учител и основател на Еленското читалище.

От голямо значение е съветът на Иларион към заможните българи да стават дарители в учебното дело. В писмо до брат си хаджи Христо Иларион Макариополски му препоръчва вместо да си прави приживе мраморна надгробна плоча, да подари една къща за девическо училище: “Най-големите благодеяния, които прави человек за человека са училищата, дето ся развива ума на человека... Имате къщи купени, които стоят празни, а селото ви има нужда за девическо училище, за образованието на женския пол: там отхранват истински майки за бъдещото поколение. Отворете една от тия къщи за девическо училище, призовете една учителка със две-три хиляди гроша на година... Каква по-добра плоча щеш, брате, когато твоето име ще е написано в сърцата на невинните дечица”.

До края на живота си големият българин остава верен на девиза си: “Дето народът, и ние с него”. Особено показателен е случаят в родния му град на Великден 1873 година. Богослужението през вечерта не започва навреме. Както обикновено се изчакват еленските чорбаджии. Иларион влиза в олтара и пита свещениците защо се суетят. Един от тях си позволил да му напомни, че не са дошли известни чорбаджии. Иларион Макариополски посочил с ръка към събралите се богомолци и казал: “Това волове ли са или народ? Ако ти си поп, аз пък владика, ей на този народ сме, а не на някои чорбаджии. Обличай се, че знаеш ли!” Службата започва за пръв път без чорбаджиите.

През май 1875 година Иларион Макариополски е извикан в Цариград на заседание на синодалния съвет като негов член. Той тръгнал от Търново болен от пневмония, следствие от едно простудяване през пролетта при посещение на Богословското училище в Лясковец.

Преживяните страдания от времето на заточенията, тревогите и напрежението на борбата отнели немалко от силите му, а сега болестта дошла да сложи край на живота. Иларион починал при залез слънце на 4 юни 1875 година в своя дом. Над гроба му за неговото дело говорил П. Р. Славейков, който казва: “Мъртъв днес лежи пред нас този, който пръв ни повика в народен живот! Лежи бездиханен на туй място, дето е оживил замрелия народен дух! Подвиг добрий совершив”. Неговият гроб е нареден до гробовете на сподвижниците му в борбата Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски в двора на българската църква “Свети Стефан” в Цариград.