Поминък и стопанство
Дата на публикуване:
23.11.2020 11:58
Елена е твърдина на българщината. Неслучайно това селище се издига и очертава като будно средище на здрав български дух през епохата на Българското възраждане. Както отбелязва белгийският консул в Русе, през ХІХ в. в тези прибалкански краища “българското племе се е съхранило в пълната си чистота, славянските традиции са много по-добре запазени от всякъде другаде и говорът е най-чист... Това е истинска България”.
Развоят на стоково-паричните отношения и разрастването на вътрешния пазар в Османската империя през втората половина на ХVІІІ в. внасят значителни изменения в стопанското развитие на планинското село Елена, едновременно с другите замогващи се планински селища- Габрово, Троян и други. Освен с обичайната домашна индустрия, задоволяваща насъщните нужди на всяко домакинство, в Елена се развива и занаятчийството, което има не само местно значение. Процъфтявало абаджийството. Еленските шаяци били търсени по цялата империя. Становете ни зиме, ни лете са изхвърляни от стаите и чардаците.
Един от най-силните еснафи в Елена бил терзийският. Към 1843 г. само в Цариградския “Хамбар” работили 37 абаджии и терзии от Елена. Терзиите, които шиели горни шаячни дрехи по поръчка, гледали да не изостават от търновските и русчуклийските майстори. В Елена отдавна имало френк-терзии, които шиели опънати “френски” дрехи от тънко изпреден домашен шаяк или от европейско сукно. Пръв Иван Момчилов се завърнал от Одеса остриган и облечен с тесни (френски) дрехи- панталони, жилетка, сюртук, което не се харесвало на еленчани. Туркините от Тузлука не били свикнали да шият дрехи за себе си и мъжете си и купували всичко готово от терзиите.
В Елена имало “грънчарски фабрики”, както пише Неофит Бозвели в своето “Землеописание” от 1835 г. Наброявали се 25-26 грънчарници. Те доставяли грънци за целия Търновски край.
Славели се майсторите казанджии, които произвеждали бакрачета, менци, сахани, тигани, тенджери, копринарски тави.
Кожухарите обработвали агнешки и овчи кожи, подплатявали кожуси. Някой ловец убил мечка, отивал да си направи за спомен кожух от меча кожа. Приготвяли се агнешки кожи за износело
Циганите имали преднина в някои занаяти. Българин рядко ставал ковач или касапин- това било привилегия на циганите. А в градската салхана се приготвяла пастърма и саздърма. Прочутият еленски бут е специалитет за домашни и гости. Бакалският занаят е бил привилегия на чорбаджиите.
В своето “Градиво за историята...” на града дядо Юрдан Брешков пише: “Град Елена има своето златно време, своя стопански разцвет в миналите два века, та дори до Освобождението”.
Реформите в Османската империя от 1826, 1834 и 1839 г. дали тласък не само на развитието на занаятите и търговията, но и на земеделието и животновъдството.
Докато земеделието никога не е хранило еленчани, то за лозарството се намерили места в Миндя- Караорман, Къпиново и Фидабей (Марийно) с благоприятен климат. Изнасяли в Добруджа вино и ракия, а донасяли вълна от овчарските стада на котленци. А гроздобера 15-20 дни е празник в лозята- песни, веселие, кръшни хора- всички са там, градът е опустял.
Един период от своето стопанско благополучие Елена дължи на развитието на бубарството и търговията с пашкули и бубено семе. Търновските аяни забелязали доходността на този поминък и пристъпили към ограбване труда на българите. Чрез своите бумбашири те прибирали всяка вечер изработената коприна, продавали я на цена десет пъти по-висока, отколкото я заплащали на производителя. Еленчани не се примирили и успели да издействат султанско ираде да отглеждат свободно пашкули и да произвеждат коприна, като заплащат само данък десятък. Край Еленската река били построени 40 долапа за точене на коприна. Добивали се по 40 000 оки пашкули. Значителни количества коприна и бубено семе били изнасяни на пазарите в Турция и в чужбина, главно в Италия и Франция. Двама французи живели няколко години в Елена, за да търгуват с коприна и семе, което било здраво.
Към средата на ХІХ в. германският генерал Йохмус, прекарал известно време на турска служба, пише, че Елена била по това време на нивото на промишлен град с 600 къщи. Основните манифактурни производства според него били платното и абите.
Все по това време на днешния площад “Христо Ботев” в Елена е имало 12 златарски дюкянчета и мястото се наричало “Куюмджийската чаршия”.
Наред с терзийския и бакалския еснаф бил добре уреден и градинарският, всеки с отделна еснафска каса. Градинарството е било главен поминък на населението в града. Градинарските ортаи (компании)- дружини от 7-10 човека, понякога достигали до 30-40 и заети общо няколко хиляди души. Градинари са работили във Варненско, Софийско, в Румъния, Южна Русия и Австро-Унгария. През 1866 г. е основано градинарско дружество.
Еленчани са отдавали своя труд и на руманя. Тъй като коситбата и жътвата в Еленския край започвали по-късно, към полските райони се образували дружини (чети), водени от драгомани, които отивали на работа в Тракия за 15-20 дни, подложени на изтощителен и ниско платен труд.
През периода на своя икономически разцвет Елена за кратко време променя външния си облик. Забогателите търговци и занаятчии започнали да издигат наред с чорбаджиите масивни къщи, а еснафските организации строили църкви, мостове, чешми. Улиците на града, застлани с калдъръми, се осветявали с петролни фенери. Прокарани били и водопроводи.
Развоят на стоково-паричните отношения и разрастването на вътрешния пазар в Османската империя през втората половина на ХVІІІ в. внасят значителни изменения в стопанското развитие на планинското село Елена, едновременно с другите замогващи се планински селища- Габрово, Троян и други. Освен с обичайната домашна индустрия, задоволяваща насъщните нужди на всяко домакинство, в Елена се развива и занаятчийството, което има не само местно значение. Процъфтявало абаджийството. Еленските шаяци били търсени по цялата империя. Становете ни зиме, ни лете са изхвърляни от стаите и чардаците.
Един от най-силните еснафи в Елена бил терзийският. Към 1843 г. само в Цариградския “Хамбар” работили 37 абаджии и терзии от Елена. Терзиите, които шиели горни шаячни дрехи по поръчка, гледали да не изостават от търновските и русчуклийските майстори. В Елена отдавна имало френк-терзии, които шиели опънати “френски” дрехи от тънко изпреден домашен шаяк или от европейско сукно. Пръв Иван Момчилов се завърнал от Одеса остриган и облечен с тесни (френски) дрехи- панталони, жилетка, сюртук, което не се харесвало на еленчани. Туркините от Тузлука не били свикнали да шият дрехи за себе си и мъжете си и купували всичко готово от терзиите.
В Елена имало “грънчарски фабрики”, както пише Неофит Бозвели в своето “Землеописание” от 1835 г. Наброявали се 25-26 грънчарници. Те доставяли грънци за целия Търновски край.
Славели се майсторите казанджии, които произвеждали бакрачета, менци, сахани, тигани, тенджери, копринарски тави.
Кожухарите обработвали агнешки и овчи кожи, подплатявали кожуси. Някой ловец убил мечка, отивал да си направи за спомен кожух от меча кожа. Приготвяли се агнешки кожи за износело
Циганите имали преднина в някои занаяти. Българин рядко ставал ковач или касапин- това било привилегия на циганите. А в градската салхана се приготвяла пастърма и саздърма. Прочутият еленски бут е специалитет за домашни и гости. Бакалският занаят е бил привилегия на чорбаджиите.
В своето “Градиво за историята...” на града дядо Юрдан Брешков пише: “Град Елена има своето златно време, своя стопански разцвет в миналите два века, та дори до Освобождението”.
Реформите в Османската империя от 1826, 1834 и 1839 г. дали тласък не само на развитието на занаятите и търговията, но и на земеделието и животновъдството.
Докато земеделието никога не е хранило еленчани, то за лозарството се намерили места в Миндя- Караорман, Къпиново и Фидабей (Марийно) с благоприятен климат. Изнасяли в Добруджа вино и ракия, а донасяли вълна от овчарските стада на котленци. А гроздобера 15-20 дни е празник в лозята- песни, веселие, кръшни хора- всички са там, градът е опустял.
Един период от своето стопанско благополучие Елена дължи на развитието на бубарството и търговията с пашкули и бубено семе. Търновските аяни забелязали доходността на този поминък и пристъпили към ограбване труда на българите. Чрез своите бумбашири те прибирали всяка вечер изработената коприна, продавали я на цена десет пъти по-висока, отколкото я заплащали на производителя. Еленчани не се примирили и успели да издействат султанско ираде да отглеждат свободно пашкули и да произвеждат коприна, като заплащат само данък десятък. Край Еленската река били построени 40 долапа за точене на коприна. Добивали се по 40 000 оки пашкули. Значителни количества коприна и бубено семе били изнасяни на пазарите в Турция и в чужбина, главно в Италия и Франция. Двама французи живели няколко години в Елена, за да търгуват с коприна и семе, което било здраво.
Към средата на ХІХ в. германският генерал Йохмус, прекарал известно време на турска служба, пише, че Елена била по това време на нивото на промишлен град с 600 къщи. Основните манифактурни производства според него били платното и абите.
Все по това време на днешния площад “Христо Ботев” в Елена е имало 12 златарски дюкянчета и мястото се наричало “Куюмджийската чаршия”.
Наред с терзийския и бакалския еснаф бил добре уреден и градинарският, всеки с отделна еснафска каса. Градинарството е било главен поминък на населението в града. Градинарските ортаи (компании)- дружини от 7-10 човека, понякога достигали до 30-40 и заети общо няколко хиляди души. Градинари са работили във Варненско, Софийско, в Румъния, Южна Русия и Австро-Унгария. През 1866 г. е основано градинарско дружество.
Еленчани са отдавали своя труд и на руманя. Тъй като коситбата и жътвата в Еленския край започвали по-късно, към полските райони се образували дружини (чети), водени от драгомани, които отивали на работа в Тракия за 15-20 дни, подложени на изтощителен и ниско платен труд.
През периода на своя икономически разцвет Елена за кратко време променя външния си облик. Забогателите търговци и занаятчии започнали да издигат наред с чорбаджиите масивни къщи, а еснафските организации строили църкви, мостове, чешми. Улиците на града, застлани с калдъръми, се осветявали с петролни фенери. Прокарани били и водопроводи.