Архитект Йордан Миланов

Роден на 26 декември 1867 г., той израства в семейство на учител като син на възрожденска Елена и възпитаник на нейната Даскалоливница и на Априловската гимназия. Способностите му правят силно впечатление на министерския пратеник на изпита в Габрово, който в рапорта си до Министерството на народното просвещение настоява да бъде отпусната на абитуриента-отличник стипендия за следване във Виенската политехника. Сръбско-българската война (1885 г.) забавя с една година записването му като студент, работи като секретар на Еленската община и учител в трикласното училище на родния си град. Не е изненада, че завършва с отличие и започва работа в частното бюро на проф. Карл Кьонинг. Неговият стремеж към усъвършенстване продължава до последния дъх на живота му. Арх. Миланов владее френски, немски, чешки, английски, италиански и руски и ползва литература на тези езици, а вече 60-годишен изучава латински до степен да говори на него.

Завърнал се в своята родина през пролетта на 1893 г., четири десетилетия работи без шум, с безспорно дарование и пословично трудолюбие, без да го замайват високите постове, които заема: помощник на Главния архитект още на осмия месец от постъпването си, началник на архитектурното отделение, главен инспектор при Министерството на благоустройството до 1921 г.

Не подлежи на съмнение въпросът на негов съвременник: „Има ли някое от по-крупните здания в София и провинцията, гдето да не е вложен неговия труд и гдето не е послушвано и уважавано неговото ценно мнение?” Бележитият архитект черпи вдъхновение от гения на майстор Кольо Фичето и може да се равни с него.

Между произведенията на арх. Миланов специалистите отреждат най-висока оценка на сградите на Централната поща в София и Синодалната палата на пл. „Ал. Невски”. Централната поща е „един от най-значителните архитектурни паметници от началото на ХХ век у нас, с изразена сдържана монументалност и прецизност на детайла.” Негово дело е сградата на българската болница в Цариград, главните сгради на Александровската болница и на Червения кръст, малката сграда на Дома на журналиста, сградите на Богословския факултет, на Търговската гимназия в София, на Българската търговска и на Земеделската банки, на Чиновническото застрахователно дружество, домовете на Юрдан П. Тодоров, Михаил Маджаров в София и др. Сградата на Художественото училище (днес Художествената академия) е започната също от арх. Миланов по времето, когато е лектор в училището.

Като сътрудници той и арх. Петко Ив. Момчилов, син на основателя на Еленската даскалоливница Иван Мимчилов, преустройват Черната джамия в църквата „Св. Седмочисленици”, строят Синодалната палата. Успоредно с арх. Пенчо Койчев разработва проект за Съдебната палата. Архитектите Миланов, Момчилов и Г. Ненов участват в създаването на Закона за благоустройството на населените места у нас (1897 г.), който е в сила до 1948 г.

Арх. Миланов пръв в България се замисля за електрическо осветление и строи първата електрическа централа. Пръв въвежда в София „новото централно отопление” – първата далекопроводна отоплителна инсталация в Александровската болница, строи първите рингови пещи, поставя в Дирекцията на статистиката машини за преброяване. По негова инициатива се построява първата брикетна фабрика за използване на въглищните останки.

Той е търсен навсякъде като експерт и съветник по благоустрояването на София. Постоянен председател на журито за всички конкурси за монументални сгради в България.

Голямото дело на арх. Миланов е 14-годишното му участие като член и после председател на комисията по строителство на храм-паметника „Св. Ал. Невски”. Поема и високоотговорната задача да преработи плановете на Ректората, съставени от френския архитект Бриансон. Проф. С. С. Бобчев пише: „Той се залови за делото с голяма любов и приспособи плана за Ректората по начин такъв, че да се използва не само за канцеларии, ректорат и деканати, но и за аудитории на юридическия и историко-филологическия факултети. Миланов облича в архитектонически линии могъщата мисъл на дарителите Евлоги и Христо Георгиеви.” Неговото сърце престава да тупти на 8 февруари 1932 г., преди да е завършил строежа.

Остава жив не само архитектът, но и човекът Йордан Миланов Попстойков – честен, справедлив, скромен, състрадателен, „непреклонно отстояващ с мъжество и смелост каузата, в която е убеден, чужд на всякакъв помисъл за собствена изгода”. Само един високонравствен човек като арх. Миланов може да се откаже от предложен му дар от общината, от полагащата му се пенсия и да завещае в предсмъртния си час всички негови спестявания и тези на своя брат Стойко Миланов, лекар във Франция, и на сестра си, да бъдат използвани за общополезни цели. От тия спестявания са построени болницата в Елена и прогимназията в с. Боринци, обл. Сливен. Друга част е предадена на Инженерно-строителния институт за издръжката на студенти по архитектура.