Община Елена

С разложението на османския феодализъм през втората половина на ХVІІІ век настъпили тежки дни за българския народ. В продължение на две десетилетия мирният му съзидателен труд бил спъван от стихийните кърджалийски налети по градове и села. Слабата централна власт не била в състояние да се противопостави на непокорните паши и бейове, камо ли да спасява народа. В края на ХVІІІ век успоредно с органите на централната власт, които продължавали да действат по места, отделните селища започнали да “избират” свои представители пред държавата. Веднъж избран аянинът получавал неограничена власт в дадения район. Тази власт на дело не му била делегирана от правителството, което само потвърждавало или отхвърляло “избора”, а още по-малко от местното население. Тя почивала единствено на силата на оръжието. Аяните държали значителни войски, които издържали на своя, т. е. на раята сметка. В борбите за надмощие, които водели помежду си, те увеличавали непрекъснато своите дружини. В това се кореняла тясната връзка между аянския институт и кърджалийството. Войските, които издържал и командвал аянинът, били нередовни. В определени случаи те вдигали на бойна нога цялото боеспособно население в управляваната от тях област. Единственият възможен състав на аянските войски бил разбойническият, а единственият начин за издръжката на тия части оставал грабежът. Краят на кърджалийството представлявал на практика и край на аянския институт. В грамадната си част и самите кърджалийски главатари били бивши или бъдещи аяни.

Борбата между аяните за узурпиране на властта в Търново била жестока и неравна. Всеки нов аянин налагал нови данъци и извършвал от никого неограничавани злоупотребления. В края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., след големи нападения над Тетевен, Трявна и Габрово, набезите на кърджалиите почувствало и еленското население.

Върху кориците на голямото мартенско житие в Плаковския манастир “Свети Илия” е записано: “Да се знай, когато беше тука на Тарнов войводата Кара Хасикирата седи години, та беше сторил запъ твърде, ала беше мо данта твърде тежка и твърде беше гладно лисник жито по 40 гроша сине 1794”.

В тъй наречения “Еленски летопис” на Бобчев четем: “1793 година стана войвода Кара-Хасан и много хайдути наби и на коли и държа Търново 3 години. 1796 година стана войвода Мехмед-ефенди Стамболу и стори сюргюн владиката Матея. 1797 година и в тази година дуде Кюпрюлюолу със пасвантски аскер и влези в Търново и станаха трима войводи уртаци- Кюпрюлюолу Ибрахимаа, Хаджи Паша и Хаджи Ибрахим... 1798 година Юсеин паша уби Кюпрюлюолу на Караманово и стана турнаса уртак... 1799 година стори еленците давия със кузанлъчените и утърваха Съба Добрюва със султана и Индже войвода. 1800 г. Доде Мемеш войвода от Видин и седя зад Търново 3 месеци и в тази година Трастениклията Смаил-аа, та зе Търново с бой и испъди Мемиш-войвода и стана той войвода и платиха хората по два харача и овцете платиха два пъти... 1800 година и в тази година додоха даалийците със султан в Елена на Гергевден и изгориха черквата “Свети Никола”.

Еленчани се подготвяли за нападението. От околните възвишения изпратени хора следят за идването на кърджалиите. Дървеното клепало на църквата биело без прекъсване. На Гергьовден 1800 одина., към края на богослужението клепалото спряло да бие- знак че кърджалиите са се появили. Тримата свещеници- поп Стойко от село Разпоповци, наричан от турците Гяур-имам, поп Дойно и поп Марко набързо завършили литургията. После поп Стойко призовал богомолците пред олтара: “Вземете оръжие, християни! Да отблъснем разбойниците!” Хората се пръснали по домовете да вземат оръжие и заемат височините. Защитниците според записани спомени, оказали героична съпротива на кърджалийските разбойници, но не могли да спрат неприятеля, който се отдал на кървави изстъпления и грабежи. Църквата и цяла Елена горяли.

Опасността от кърджалиите сплотила в един фронт населението. След кърджалийското нападение, било решено да се построи защитна крепост. “Да се знай куга отидоха на Цариград поп Дойну, Йоан Кършув и Хаджи Панайот за калету на вознесение г осподне 1800”.

Крепостта била завършена към 1801 г. на височината южно от града. Тя представлявала каменно укрепление, около 85 метра в диаметър, с висок зид и метеризи, откъдето да се стреля. Вътре имало геран и жилища, в които да живеят временно всички жители на Елена. Голям окоп ограждал Калето.

“С високи и дебели каменни зидове била оградена цялата височина, с големи порти на югозападната страна, над които се издигало помещение за субаша. Във вътрешността на крепостта били съградени един дълбок геран, а под един общ покрив- много жилища, в които при опасност се настанявали всички семейства от Елена и от ... околните махали”.

Кърджалийските нападения продължавали да смущават мирния труд на еленчани. В “Еленския летопис” четем тревожните новини: “1804 година. В тази година даалийците изгориха Плаково. 1804 година. В тази година бастиса Мустафа Такакчиклията в Тузлука като бягаше...”

За ново, неизвестно до сега нападение на кърджалиите в Елена през 1812 година се загатва и в следната приписка: “Тази книга, нарицаемая миней, принадлежи на храм свят Никола в село Елена той бил скрит от кърджалиите да го не изгорят на април 1812 година по воскресение на априлия от а до ден и от туй е изгнил и подвързан от поп Дойна Станюв”.

Все във връзка с тия смутни времена, и построената в 1812 година Часовникова кула придобила вид на бойна кула с метеризи. (Подобни бойни отвърстия имат и някои по-стари еленски къщи- Поп Миховата, Иларионовата, Кисьовата).

Кърджалийството било ликвидирано в общи линии към 1815-1820 година. В един еленски дамаскин е отбелязано, че на 1816 година бил изгонен от Търново Фейзи-аа (4 март 1816 година). Първоначално Фейзи-аа бил на страната на еленските чорбаджии. С неговата материална подкрепа били издигнати часовниковите кули в Елена (1812) и в Трявна (1813). Към 1816 година неизвестно по каква причина, между тях настъпил разрив и чорбаджиите направили всичко възможно, за да го махнат от поста търновски аянин. Наистина той бил снет, а на мястото му дошъл стамболията Силиман-аа Кара-Гюмрукчията.

Постепенно животът на населението започнал да се нормализира. Останал само тежкият спомен, предаван от поколение на поколение.

Една песен от този край започва с думите и напомня за това размирно време: