Никифор Попконстантинов

(26 май 1824 –27 декември 1881)

Името на Никифор Поконстантинов не случайно поставяме веднага доИван Момчилов и Никола Михайловски- създателите на прочутата Еленска Даскалоливница. Защото ако голямата нейна заслуга е разпространението на тъй нужното за материалния, националния и духовния възход българско класно образование, то пръв той създаде в 1845 година третото класно училище в България, в Пазарджик, по примера и метода на работата на Даскалоливницата. Тук идва по покана на пазарджишките родолюбиви първенци, изпратен от Иван Момчилов, за да помогне на този “погърчен край”, с един екип от еленски учители- Юрдан Ненов, Михаил Куманов и Георги Райков.

Затова той се готви и мечтае още като ученик в Херсонската семинария в Русия, откъдето пише на учителя си Андрей Робовски: “Ала българите... докога ще спят... Това е то като не ходим навън да гледаме пример от другите народи- как те си вардят народността”.

В Пазарджик той има възможност да даде такъв пример и го дава- създава епоха в просветното и културно издигане на града и само три месеца след отваряне на неговото училище учениците българчета от гръцкото училище преминават при него, а питомците на гръцкото от 300-350 остават 60-70. Тук той престоява 6 години, но оставя трайна диря и равностоен заместник- Юрдан Ненов.

Второто му голямо дело, което завършва изграждането на неговия образ като истински възрожденски учител е свързано с родния му град Елена, където учителства близо 20 години. В 1863 година той основава в къщата на Иларион Макариополски 21-вото за страната читалище “Напредък”, като училище за възрастните. Защото добре разбира, че делото на Даскалоливницата- издигането на просветата и националното осъзнаване на народа, за да се готви за бъдните борби, не може да се постигне без това друго училище, без това забележително творчество на българският народ и на възрожденския учител – народното читалище.

Никифор Поконстантинов има принос и като училищен инспектор, и като учител в Богословското училище при Петропавловския манастир край Лясковец, и директор на девическата гимназия в Търново. Като книжовник е превел, написал и издал 3 книги: “Нравствена философия”, 1847 година; “Цветосъбрание” (малък сборник от статии на църковнославянски език), Цариград, 1858 година; “Наш приятел, книга за учение в училищата и в къщи”, превод от руски език, Виена, 1875 година и Русе, 1880 година.

Като най-добрите възрожденски учители от това време той изминава възходящите стъпала на будителя и просветителя и стига до третото- на революционера. Затова е в най-близка връзка с Еленския таен революционен комитет, познат на Левски и Ангел Кънчев

Ползвана литература: Станьо Сираков и Петко Д. Петков