Община Елена

Из Българското въстание от 1835 г. Велчовата завера

Материали и документи

Иван Радев

Основанията тази личност с характеристиката си да влезе в книгата с материали и документи за Велчовата завера са от специфично естество. В такива случаи обикновено само се заклеймява постъпката на предателя – и толкоз. Класически пример е начинът, по който З. Стоянов го прави в „Записките”, описвайки щедрата на подобни жестове 1876-та година.

Хаджи Йордан Кисьов е нужен на сборника. Без него картината на неизбухналото, но потушено въстание наистина ще бъде непълна. Неслучайно голямата част от полемичната енергия около Заверата на представители от две-три поколения е посветена на неговата личност и роли в миналото. В обръщение влизат опитите чрез него да се илюстрира дела на чорбаджийското съсловие в живота на Елена, както и обратното – именно по местнически патриотични подбуди предателството да се свърже с други, да се оневини постъпката му (Ст. Бобчев, М. Дичев), да се „размие” чрез намесата на брат му Милан Кисьов, на владиката Иларион и пр.

Подобно на повечето от съзаклятниците, отправната точка за личната популярност на х. Йордан Кисьов е 1835 г. Дотогава по-скоро е известно фамилното присъствие на рода Кисьови. А той е един от авторитетните и богатите, от заслужилите за Елена и се нарежда до Разсуканови, Робовски, Горбанови, Михайловски, Кършовски и др.

Първият факт, който впечатлява и за който трябва да държим сметка при портретуването на х. Йордан Кисьов, е характерът на тази родова обремененост. Така негов предшественик убива на светия божи празник Илинден (20 юли 1803 г.) тогавашния кмет и чорбаджия х. Панайот от рода Разсуканови, за да му присвои богатството и хубавата жена. Бащата пък на самия Йордан Кисьов – х. Иван, е не само сред уважаваните първенци, но и активен участник в Гръцката завера от 1821 г. Всъщност той – отровен от търновския воевода турчин, е скъпата жертва, която град Елена дава в това събитие. Логично е неговите синове – х. Милан и х. Йордан Кисьови, да бъдат поканени сред съзаклятниците през 1835 г. Още повече че свързаният с тях чрез кумство Йордан Брадата е основната фигура на въвлечената в подготовката внушителна група от еленското общество. Но може би именно примера с този злощастен край на бащата си казва думата и подготвя постъпката на сина. От една страна е проговорило съсловното самочувствие – да бъде и той от поканените и „посветените”, от друга – страхът от смъртта, която по най-сигурни пътища е гарантирана тъкмо чрез участие в политически конфликт с поробителя.

Липсва документ или свидетелство кога точно х. Йордан Кисьов е включен в подготовката на въстанието. Приема се, че това е станало във финалната фаза, че в съгласие с открояващата се практика – описана от П. Кисимов, от Ю. Ненов – „посвещаването” му е било в тесния кръг на някои от водачите на Заверата (Йордан Брадата, Велчо Атанасов, Колю Гайтанджията...). Затова изглежда той тях и назовава. Като един от действащите в момента чорбаджии, под чиято зависимост са били много от еленските села и колиби, вероятно му е предложено онова, което се предлага и на останалите първенци – да осигури определен брой редови участници за бъдещата революция.

Спомените и есеистичните страници винаги сочат, че х. Йордан Кисьов е присъствал на важното последно заседание на комитета в Плаковския манастир. Но кап. Мамарчев, който е бил основната фигура там, не споменава името му, не е отбелязано името и на Йордан Брадата. По-вероятното е той само да е знаел за идването на Мамарчев и за водените разговори в манастира и въз основа на това да е предприел предателството. Според свидетелствата на Георги Кисимов и други, дните около Великден – дни на разпитите и бесилките, Йордан Кисьов ги прекарва в Търново, в конака. Тогава за Цариград тръгват вестта и обясненията на аянина за станалите събития и взетите мерки, където е била изтъкната и заслугата на предателя, обслужил властта, с предложение за отличаването му. Читателят и на този сборник може да се запознае с документ от турските архиви – категорично удостоверяващ предателството и характеризиращ привилегиите за х. Йордан Кисьов и синовете му, които идват като последица от предприетата зловеща стъпка.

Външно погледнато, през следващите години животът на х. Йордан Кисьов в Елена продължава в познатото русло – той е несменяем чорбаджия, епитроп на църквата, винаги демонстрира султанското благоволение с подарения „биниш” и „жълтите чехли”. Но ненавистта на околните постепенно започва да набира скорост и да търси възмездие. В спомените си Юрдан Ненов възстановява конкретни случки, свързани както с неговото поведение, така и с отношението към него на мнозинството хора от Еленския край.

Още при царуването на султан Махмуд, т. е. до 1839 г., чрез всенародно искане с обвинения в злоупотреби с общите пари на града х. Йордан Кисьов е арестуван и отведен в Цариград. Там според мемоариста престоява близо година, за да издейства оправдаването си. Завръщайки се в Елена, той вече няма предишната власт. Животът на цялата фамилия клони към пълен упадък. Макар и по други причини, през 1848 г. се обесва брат му х. Милан х. Кисьов, дъщерята и зетят на самия х. Йордан го ограбват и лишават от най-сигурната му опора – парите, синовете му според Н. Обретенов се пропиват... Едва тогава у него изглежда проговаря чувството за някаква вина и гузна съвест, за да остави в книга от личната си библиотека така много коментираното самопризнание: „Бог да ми прости греха за монастирската завера, сене 1835.”

Освен спомените на еленчани за падението на х. Йордан Кисьов след предателството на Велчовата завера, на помощ ни идва със свидетелствата си и Н. Т. Обретенов. Представя ни го във времето, когато напуска родния си град и се преселва в Русе, за да води процеса срещу дъщеря си Станка и зет си Петко Тревналията за откраднатото от тях негово злато. Делото се удължава, х. Йордан Кисьов изпада в несъстоятелност и се разорява. Според Н. Обретенов той така и умира в Русе „около 1860-1865 година”, където е и погребан.