Официален интернет сайт
Църквата Успение Пресвятия Богородица в Елена
Дата на публикуване:
23.11.2020 11:58
1. Време на съжидането й
В края на XVIII-то столетие и в началото на XIX-то столетие българите почти в цяла България, в това число и еленчаните, прекарали много "черни и мъчителни" години и дни, вследствие на върлуването и безчинствата на кърджалийски, даалийски и други разбойнически банди.
От тази напаст не е бил пощаден и град Елена. В 1800 г. на Гергьовден турците влезли в града, оплячкосали го, изклали много беззащитни жители, изнасилили невести, моми и момичета; най-после го опожарили и със салтанат (свирене, пеене и пр.) го напуснали. Опожарена е била и голяма част от града. Опожарена е била и старинната църква "Св. Никола".
Еленчани с усилията на своите граждани, влиятелните чорбаджии, издействали от турските власти разрешение и си построили крепостта „Калето”, построили си два параклиса и възобновили църквата „Св. Никола”. Истина е, че те са били по-свободни и привилегировани пред жителите на много други селища, но все пак срещали са пречки при изпълнение на своите замисли и планове.
Положението на българите изобщо почнало да се подобрява след гръцкото въстание, наречено „Завера” (1821 г.). След това въстание турците се отвратили от гърците и гледали с по-добро око на българите. Те вече се вслушвали и удовлетворявали техните молби за строеж на църкви, училища, за свещеници и учители-българи.
Царуването на султаните Махмуд ІІ и Абдул Меджид (1808 до 1840 година) също донесло облекчения за българската рая. Тези султани са били по-свободолюбиви, с повече чувство на справедливост, с държавнически ум. Султан Махмуд унищожил страшните еничари (1826) и въвел редовната войска. Тази реформа имала голямо значение за икономическото освобождаване на българите, в това число и на еленчани. Това повлияло, щото българските земеделци, занаятчии и търговци, да станат по-интензивни производители и доставчици на редовната турска армия. То дало силен тласък за стопанското и културно издигане и освестяване на българската рая.
След Одринският мир в 1829 г., когато е била призната известна свобода на християнското население в Турската империя навсякъде, дето средствата и условията на българските общини са позволявали, по-старите скромни църквици са били заменени с големи храмове. Те се отличавали не само със своята външност, но и със своята богата вътрешна украса. В това направление и жителите на град Елена не закъснели. Малката църква „Св. Никола” и параклиса „Успение Пресвятия Богородици” не били достатъчни за многобройните богомолци, и те решили, да си построят нов храм „Успение Пресветия Богородици”. При такива обстоятелства и условия строежът на храма е започнат в 1835 г., работен през 1836 и довъшен през 1837 г., а е осветен на 15 август ст. ст. (28 н. ст.) 1837 г.
На 28 август тази 1937 г. се навършват 100 години от съществуването на тази църква, която е свидетелство на живота на еленското население и дело на неговия устрем към свободен духовен живот. Дълг се налага на всеки еленчанин да почете празнуването на тая 100-годишнина.
В края на XVIII-то столетие и в началото на XIX-то столетие българите почти в цяла България, в това число и еленчаните, прекарали много "черни и мъчителни" години и дни, вследствие на върлуването и безчинствата на кърджалийски, даалийски и други разбойнически банди.
От тази напаст не е бил пощаден и град Елена. В 1800 г. на Гергьовден турците влезли в града, оплячкосали го, изклали много беззащитни жители, изнасилили невести, моми и момичета; най-после го опожарили и със салтанат (свирене, пеене и пр.) го напуснали. Опожарена е била и голяма част от града. Опожарена е била и старинната църква "Св. Никола".
Еленчани с усилията на своите граждани, влиятелните чорбаджии, издействали от турските власти разрешение и си построили крепостта „Калето”, построили си два параклиса и възобновили църквата „Св. Никола”. Истина е, че те са били по-свободни и привилегировани пред жителите на много други селища, но все пак срещали са пречки при изпълнение на своите замисли и планове.
Положението на българите изобщо почнало да се подобрява след гръцкото въстание, наречено „Завера” (1821 г.). След това въстание турците се отвратили от гърците и гледали с по-добро око на българите. Те вече се вслушвали и удовлетворявали техните молби за строеж на църкви, училища, за свещеници и учители-българи.
Царуването на султаните Махмуд ІІ и Абдул Меджид (1808 до 1840 година) също донесло облекчения за българската рая. Тези султани са били по-свободолюбиви, с повече чувство на справедливост, с държавнически ум. Султан Махмуд унищожил страшните еничари (1826) и въвел редовната войска. Тази реформа имала голямо значение за икономическото освобождаване на българите, в това число и на еленчани. Това повлияло, щото българските земеделци, занаятчии и търговци, да станат по-интензивни производители и доставчици на редовната турска армия. То дало силен тласък за стопанското и културно издигане и освестяване на българската рая.
След Одринският мир в 1829 г., когато е била призната известна свобода на християнското население в Турската империя навсякъде, дето средствата и условията на българските общини са позволявали, по-старите скромни църквици са били заменени с големи храмове. Те се отличавали не само със своята външност, но и със своята богата вътрешна украса. В това направление и жителите на град Елена не закъснели. Малката църква „Св. Никола” и параклиса „Успение Пресвятия Богородици” не били достатъчни за многобройните богомолци, и те решили, да си построят нов храм „Успение Пресветия Богородици”. При такива обстоятелства и условия строежът на храма е започнат в 1835 г., работен през 1836 и довъшен през 1837 г., а е осветен на 15 август ст. ст. (28 н. ст.) 1837 г.
На 28 август тази 1937 г. се навършват 100 години от съществуването на тази църква, която е свидетелство на живота на еленското население и дело на неговия устрем към свободен духовен живот. Дълг се налага на всеки еленчанин да почете празнуването на тая 100-годишнина.
Юр. Т. Брешков
Еленски сборник, ІІ част 1938 г.
Еленски сборник, ІІ част 1938 г.
2. Значение на църквата Успение Пресвятия Богородици в Елена
Един от величествените паметници на миналото в града ни е, безспорно, църквата „Успение Пресв. Богородици”, на която това лято на храмовия й празник – 28 август – ще се чества стогодишнината. Тая църква представлява интерес не само като веществен паметник, но, главно като духовен фактор, играл важна роля за националното пробуждане и политическо свестяване на населението в целия Еленски край. Тя е построена в едно време, когато след тежки бури и сътресения в Отоманската империя, султанската власт е била принудена, като отдушник от натегнатото положение, да признае известни правдини на потиснатото християнско население. Вследствие на това само нашите прадеди са могли да вземат разрешение от тази власт, за да издигнат в 1837 г. величествена църква, подобна на която не е имало в целия Дунавски вилает до тогава. Около това време се засилва училищното дело и се започва борбата за църковна независимост. И в двете тия епохални национални дела, църквата „Успение Пресв. Богородици”, чрез своите достойни свещенослужители, най-смел интелигентен и заслужил, от които е бил известният поп Андрей Робовски, и чрез своите ревностни настоятели и енорияши, е взимала дейно участие. Уредбата и издръжката на съседното до нея „Алилодидактическо” (взаимно), а впоследствие класно училище, което след 1844 г., при талантливите учители Иван Н. Момчилов и Н. х. Ст. Михайловски, достига върха на своята слава и било наречено от потомеца му П. Р. Славейков „Даскалоливница”, до 1882 г. е било нейно дело. Чрез това си дело, тя е обслужвала не само град Елена и околията му, а и целият ни почти народ, защото в това училище са идвали ученици от много градове и села на България и завършилите го са ставали учители и свещеници в разни български кътове.
Освен чрез училището, но и направо, чрез службите на църковно-славянски (в Елена никога не се е служило в църква на гръцки език) - и проповедите на чист български език на своите свещеници, тази църква е вършила просветена и национално-възродителна дейност. Широките й размери са позволили да се въбира в нея маса народ, особено на големи празници. Тук са се черкували жителите от цялата еленска околност, защото по селата не е имало църкви. Дошлите от страна са научавали много неща и се връщали религиозно и духовно просветени.
В оная тъмна робска епоха тази църква дълги години е била единственият в цялата околия фар, който е просветявал и напътвал нашите прадени в техния живот. По-сетне, когато наоколо се издигнаи и други фарове, той остана, па и до днес си остава като най-величествен светилник в нашия край.
Дълг е не само еленчани, но и на населението от цяла еленска околност да устрои едно юбилейно тържество по случай 100-годишнината от този наш народен светилник.
П. С. Кършовски
Еленски сборник, ІІ част, 1938 г
Културно-просветна и национално-будителска роля на църквата „Успение на Пр. Богородица” в град Елена през време 1837-1937 година
През време на турското робство, българският народ е бил подтиснат и лишен от най-елементарните човешки права. Турците му били отнели всичко. Те му били оставили само свободата да се събира в молитвените места и домове и да се моли на своя Бог.
Българите, след непосилна работа за изкарване прехраната за своите семейства и в ангария по нивите на турските паши и аги, вечер и в празнични дни намирали утеха в молитвените домове, в храмовете. Там, чрез молитвите си, излагали своя тегловен живот пред Бога и възлагали нему надеждата за избавлението си от непоносимото тегло.
Еленчани, както видяхме, от основаване на селището до наши дни, са имали молитвени места, където са се събирали за молитва и отдих.
През тежкото турско робство всички културни ценности и книги били унищожени. Българската книжнина, осъдена от гърците като варварска, била преследвана и старателно унищожавана. Българският език рядко почнал да се чува. Даже самите българи почнали да се срамуват да говорят езика си. Българският народ бил обречен, наред с политическото робство, и на духовно обезличение.
В тези тежки за народа времена, кътчетата на православие и българщина се таили там нейде в Рила и Халкедонския полуостров – в Рилския и Светогорските манастири (Хилендарски и Зографски).
Заветът на тези манастири бил:
„Пазете чиста православната вяра и просвещавайте своя еднокръвен народ”.
В тези манастири се запазило православието и българският език. Много еленчани отивали на поклонение в манастирите в Рила и Света Гора. Хилендарският и Зографският манастири са привличали и пленявали много еленчани със своето добре запазено православие и с мелодичното църковно пеение.
Освен това, тези манастири са излъчвали от своето братство монаси, опитни и просветени, наречени „аксидиоти” (изповедници), чрез които е вършена културно-просветна и национално-будителска работа. Пътуващите монаси, т. е. изповедниците, бродели по българските земи изповядвали вярващите, поучавали и ги наставлявали на благочестие, основавали и построявали метоси, събирали ученици около себе си и ги учели на четмо и писмо. На големи празници извършвали образцово богослужение на славянски език и държали ентусиазирани проповеди върху религиозно-нравствени или обществено-национални въпроси. Тяхната реч пленявала ума със своята понятност, затрогвала сърцето със своята простота и подбуждала волята към творческа дейност.
При метосите изникнали и тъй наречените калугерски, попски, килийни училища, които първи дали елементарна просвета на българската младеж. Еленчани отдавна съзнали ролята на тези изповедници и, когато манастирите не им изпращали, те сами (1806) си изисквали такива за Метоха, който от много ранни времена е бил основан в града.
Семето паднало на добра почва.
Местоположението на селището Елена е благоприятствало, та еленчани, далеч от зоркото око на гърци и турци, са могли да бъдат по-свободни в културно-просветната и национално-будителската си работа. Селището и храмовете са запазили чисто български колорит и са имали възможност за едно по-свободно събиране и обсъждане на религиозни, научни и обществено-политически въпроси. Тези благоприятни условия на положението на селището и храмове, те са използвани през целия век за непрестанна творческа работа.
Еленчани, верни на завета на манастирите и на своите деди и прадени, са били пазители на православната вяра и истински страж на българската национална самобитност. Опити за изнасилване върху вярата, за потурчване и други пропаганди рядко е имало. Тук православната вяра е била чиста от еретически примеси. Поддържали са се и българския народен дух, нрави и обичаи.
Елена и специално храма „Успение на Пресвета Богородица” е влияел през целия век, както на еленчани, така и на близките селища и на целия народ в религиозно-нравствено и в културно-просветно отношение.
Носителите на религията – монаси и свещеници – са били носители и на културата. Те са проповядвали словото Божие на звучен български език. Християнската култура носи и книжнина.
1. По-важни събития, свързани с Еленски метох и храма „Успение на Пр. Богородица”
Отначало Метохът е служил, както се каза, за изповедница на населението от града и околността и за калугерско, попско, и килийно училище. Освен това, в Метоха се събирали еленските чорбаджии и първенци и под председателството на изповедниците са разгледвали и решавали всички въпроси от културно-просветен и национално-будителски характер. Тук са ставали събрания и от революционен характер. Васил Левск и отец Матей Миткалото са били на събрание в метоха през 1868 г.
Когато в Елена са направили храма „Св. Никола”, параклиса „Успение на Пресвета Богородица” (1813) със стаи за килийно училище и сегашния храм „Успение на Пр. Богородица” – ролите на културно-просветната и национално-будителската работа се разделя: килийното училище се пренася в стаите при църквите, а впоследствие – в специалното здание, правено за училище. Възпитаниците на изповедниците – свещеници и миряни – ставали учители. Църквите освен за религиозни служби и проповеди, служели и за събрания на първенците и чорбаджиите за обсъждане въпроси от различен характер.
Всички, и стари и млади, богати и сиромаси, учени и прости, са ходили в Божия храм. От многото посетители храмът се е пълнел и стоплял, та нямало нужда и не се поставяли печки за отопление. Тогава, значи, всички са посещавали църквите и то не само на литургията, но и на вечернята и нямало нужда от отделни покани за техните събрания. Събранията на тогавашните еленчани, неподозирани, са ставали в притвора на църквата. След свършване на вечернята или литургията всички излизали в притвора, насядвали на пейките покрай стените, които пейки и до сега съществуват и се нареждали наред по старшинство. Жените минавали, давали им жито и коматче хляб за „Бог да прости” техните покойници и си отивали. Чорбаджиите, първенците, свещениците и учителите оставали. Така някои от по-интелигентните свещеници или учители прочитали житието на празнуемия светия, прочитали и съобщавали някои новини от вестниците, които са се получавали от Цариград или другаде. След това много пъти са се занимавали и решавали въпроси от културно-просветен и обществено-политически характер.
Тук е бил обсъден и решен въпросът за направата на специално здание за училище, а също и въпросът (1836) за основаване на училищния фонд. Тук са разглеждани сметките на касиерите на разните фондове и сдружения и много други въпроси.
2. Случки и събития в свръзка с църковния живот на еленчани от онова време.
1. За отбелязване е, че тогава низшите съсловия в народа не са били добре икономически. Те са си заемали от роднини и съседи дрехи и обуща, за да идат и да заведат децата си на църква за пречестяване. Някои са вършели това дори и за венчаване.
2. Тогава, дори до Освобождението (1878), в Елена е нямало фурни, не са се пекли и продавали тук разните: милинки, мекици, биреци и други, каквито сега се правят и продават всеки ден, особено в празник след отпуск на църква. Хората са си месвали и пекли хляб в къщите.
Тогава пред църква, след отпуск, се продавал само симид, какъвто са пекли и носели в кошове с катъри от град Сливен.
Тук са спали симидчиите и продавали пред църква симида на богомолците и причастниците. От тук е и старото название на Кисьовската махала „Симидска”. Има и фамилии Симидовци.
Преди и във време на Освобождението са дошли в Елена и направили фурни: Добри Петров Фурнаджиев, Кънчо Я. Фурнаджиев, Петър Ив. Фурнаджиев, Никола Фурнаджиев и др.
3. Имало обичай, особено в по-големите празници, докато не се съберат всичките чорбаджии, свещениците не започвали службата.
В 1873 г. по Великден, дошъл в Елена и взел участие в службата Търновският митрополит, Негово Високопреосвещенство Иларион Макариополски. Когато влязъл, църквата била пълна с народ. Дошло време да се почне службата. Свещениците не започвали. Владиката запитал, защо не почват? Отговорили му, че не били дошли още всичките чорбаджии. – „А тези отвън добитъци ли са да чакат? Да почвате, казал той, че ще станете само свещеници!” От тогава се изоставил този обичай да се чакат чорбаджиите.
4. Кънчо Симидя бил насякъл особени пари от жълта тенекия, с които си обслужвали само в църквата и се наричали „Кънчо Параса”.
5. Пазарът в турско време е ставал пред църквата и училището. Там се продавало: халва, бонбони.
Кратка история на църквата “Успение на Пр. Богородица”, 1937 г.