Личности

Константин Никифоров


Заслугите на рода на Никифор Попконстантинов от Елена, който води началото си от поп Марко от махала Багалевци, не се ограничава само в родния край. Негови потомци, като сина- майор Никифоров и внука генерал Никифоров- Журин, са дейци с национално значение.

Пламенна любов към науката и към Русия, неразривно свързани в едно, е характерна за рода. Ако бащата е възпитаник на Одеската семинария, синът Константин Никифоров завършва реална гимназия в град Николаев (1876), Константиновското военно училище (1878) и Артилерийската академия (1883) в Петербург. Препоръката на княз Александър Дондуков-Корсаков, с която постъпва и получената отлична атестация, отреждат на поручик Никифоров в родината мястото помощник-началник на артилерията и преподавател по артилерия във Военното училище. На изграждащата се млада българска армия са нужни такива таланти като Никифоров и Радко Димитриев. Синът на дългогодишния учител и основател на Еленското читалище отдава без остатък силите си на военната наука. Поручикът извадил от складовете трофейните круповски оръдия, взети от турците през освободителната война, за да замени разнофунтовите руски оръдия, направил им описание на руски и български и по този начин турил основа на тактическата терминология в българската артилерия.

В съдбоносен за България момент капитан Никифоров, едва 29 годишен, поема поста управляващ Военното министерство на 8 септември 1885 г., по предложение на княз Кантакузин. Току-що е извършен актът на Съединението. Това събитие, подкрепено от народните маси предизвиква намесата на великите сили съобразно интересите им на Балканите. Русия се обявява против Съединението, защото смята, че то ще доведе до укрепването на княз Александър І, чието оставане на българския престол за нея е нежелателно.

Войната е очаквана откъм Османската империя, но идва от Сърбия. Капитан Никифоров е между първите, които долавят, че братската славянска страна се готви за война. На 23 септември той нарежда да се въоръжи Видинската крепост, а началника на Генералния щаб разпорежда да се укрепи сръбската граница. Никифоров взема мерки за осигуряване на Петроханския проход, необходим за връзка между Северна и Югозападна България и привлича опълчението за защита на западните гранични райони.

Младият министър се изявява като голям организатор и военен стратег. Той печели високото доверие и с личния си пример. На 5 ноември 1885 г. сам, поради липса на технически персонал поправя 4 разнебитени оръдия, като работи 24 часа непрекъснато, за да помогне на фронта.

Приел поста си с разклатено здраве, Никифоров не отстъпва и пред застрашителното настъпление на гръдната му болест. Лично княз Александър признава големите му заслуги за победата в Сръбско-българската война: “Тъй като голяма част от успеха ни във войната се дължи Вам, произвеждам Ви в чин майор и Ви утвърждавам в занимаемия пост”.

Това не се отразява върху отношението на майор Никифоров към княза. Той осъжда оскърбителните нападки на княза срещу Русия, застава на страната на групата офицери-детронатори, без да участва в акта на преврата от 9 август 1886 г. Без негово съгласие той е включен в новото правителство, оглавявано от митрополит Климент.

Първият български военен министър, еленчанинът майор Никифоров подава оставката си на 31 август и се отдава на научна дейност. Пише учебник по артилерия, сътрудничи на списание „Военен журнал”, става един от основателите и сътрудник на подновения вестник „Търновска конституция”. Болестта покосява творческите му сили на 20 януари 1891 г. Един кратък живот оставя незаличима следа в строителството на нова България.