Личности

Дойно Граматик

Един от първите биографи на Дойно Граматик Милан Т. Радивоев (“Поп Андрей Робовски”, СЕЛО 1920 година) е записал и съхранил за поколенията следното предание, чуто от стари еленчани, почти съвременници на Дойно:

Около края на ХVІІ век, след някакви размирици в Османската империя, “едно отделение от 100-150 еничари пристигнало в село Дрента, Еленско, през Радовския проход (Хаинбоаз, сега Проходът на републиката) ... със себе си водели няколко пленени български момчета...” Едно от тях било спасено от някакъв бездетен дренчанин. То се казвало Стоян, но било наречено от връстниците си “робчето”, което прозвище отсетне преминало върху неговите потомци- Робовската фамилия.

“Стоян добил син, когото при кръщаването нарекъл Станю, на името на избавителя и благодетеля си. От Станю се родили няколко деца, от които са известни само две: Михо и Дойно. Като поотраснали тези двама братя, били заведени в Елена да се учат на четене и писане при тогавашния хилендарски изповедник хаджи Сергий и да му слугуват. Тук в Елена се заселили, задомили и станали родоначалници на две отделни поколения. По-големият брат отворил в Елена бакалски дюкян и от това той станал известен в околността с прякора “бакал Михо”. Потомците му и досега се наричат “Бакаловци”. Бакал Михо заедно с “местния субаш Осман келеша през 1782 година били убити от населението за злоупотребления”.

Дойно се родил около средата на ХVІІІ век. Незнайно къде и кога е изучил златарския занаят. Бил сръчен майстор. Построил даже един дървен часовник. “Сетне научил от Стоян Граматика, учител през първата половина на ХVІІІ век в Елена, да подвързва с мешина всякакви църковни книги и върху кориците им да отпечатва някои от Евангелието образи, които той изливал от мед”. Става и учител. Учителствал у дома си. Наречен бил “граматик”. Тогава направил препис от Паисиевата история от втория Софрониев препис- за което ходил в Котел, заедно със съгражданина си Иван Кършев. Наскоро след това станал и свещеник, за което свидетелстват надписите по первазите на два медни сахана, съхранени в потомците му: “П. Д.” (поп Дойно)- 1786 година.

“От библиотеката на поп Дойна, ако и тя да пострада на 22 ноември 1877 година от нашествието на Сюлейман паша в г река Елена, пак са останали няколко печатни книги и няколко ръкописи. Един грамаде ръкопис, освен църковно-религиозни разкази, съдържа и речи против самовили и магьосници. Върху един от вътрешните листове на този ръкопис написано е: “сиІа книжиця написал аз даскал Петко”. През 1802 година поп Дойно купил от един хилендарски дякон едно старо руско съчинение, в което се говори за разделението на църквата във време на патриарха Фотия. Освен това тази книга съдържа и много интересни сведения за старата българска история. Намерва се и една сбирка със стихове от Свето Писание, печатана в 1763 година, с корици по-стари от самата книга, върху които е написана годината 1707”.

Към известното от библиотечния фонд на Дойно Граматик можем да отнесем преписа от Паисиевата история, който е снел в 1784 година, както и подвързаният към него труд на Христофор Жефарович- “Стематография” (1741 година), съхранявана сега в Софийската народна библиотека. От преписа на “Историята” научаваме твърде много за културата и гражданските позиции на този възрожденец.

Като подчертава, че “Дойновият препис на Паисиевата история от 1784 година се отличава твърде много от другите нейни преписи” Б. Ангелов в книгата си “Съвременници на Паисий” посочва кои именно места от “Историята” са били допълнени от ръката на Дойно.

1. Добавката за Ной и тримата му синове- Афет, Сим и Хам. “Разказът- пише Б. Ангелов- не се ограничава с казаното от Паисий, нито пък с казаното в самата Библия, по която книжовникът се води. При това тук разказът е далеч по-подробен, пикантен и целенасочен... Логическият завършек на целия разказ е следващата фраза, пропита с патриотично чувство и която възвежда славянските народи към рода на Афет:

“И от този родь Афет8въ произишле родь славянскии, сиреч славни на име москови, поляци, чехи, кроати, серби, болгари, моравляни и прочыи премноги народи, щ8 са били най-силни на землята.”

2. “Обширна е добавката, в която става дума за разселването на славянските народи... От народите, които населявали прародината Скандинавия, били също русите, сърбите и българите; когато се умножили много, те тръгнали “да търсят себе земля добра и берекетна. И дето им аресваши земля а тие там се населиха”. Те имали трима войводи, по чиито имена отпосле били наречени Сербин войвода, Мосох войвода. Българите живеели покрай Волга, отгдето иде и техното име”.

3. “Третата добавка е пак за славяните- тук още веднъж се изтъква мисълта, че измежду другите народи, възхождащи към рода на Афет, славяните били най-прочути: “Но и от тяхъ тия три язици биле най-силни и най-славни- московци, серби и болгари”. Понеже българите, живеещи покрай Волга, се умножили много, те тръгнали на юг, към Балканския полуостров да дирят нови земи. Това станало през 378 г., както говори и Паисий, с когото отново установява връзка в разказа”.

4 и 5. “Интересни са и двете прибавки за цар Самуил, заети, както казва сам Дойно Граматик, “от др8га исторІж”. Наистина той не уточнява книгата, от която заимства, но безспорно е, че прибавките идат от прочутата и пламенно написана книга на хърватския поет Андрия Качич-Миошич Razgovor ugodni naroda slovinskoga”.

6 и 7. “Особено важни прибавки в Еленския препис на Паисиевата история са двете стихотворения, които Дойно Граматик поместил в него, едното за цар Крум, а другото за цар Самуил и дъщеря му Косара. Тук те се срещат за първи път в нашата литература. Забележителен е фактът, че Дойно Граматик счел за нужно да притури тези стихотворения, за да покаже по-пълно живота и подвизите на съответните български царе. Извънредно важно обстоятелство е, че тези стихотворения, макар и преводни, са първи произведения в българската литература на светска тематика- военна и любовна. Това е голяма заслуга на Дойно Граматик, защото той ломи закостенелите вековни традиции на религиозната поезия, свързана с живота на някой светец, или говореща за религиозно-мистични чувства. Противно на всичко това в стихотворенията се прославя бойната победа на Крум над гордия византийски император Никифор, или пък силната любов на Самуиловата дъщеря Косара към пленения от баща й сръбски крал Владими река.. Веднага след песента за хан Крум, Дойно Граматик обяснява на своя читател:

“Никто да се не чуде, що е оно ситно писано и овако ся песна пишетъ”. Следователно той иска да поясни понятието стихотворение; у него срещаме едно от първите у нас определения из теорията на литературата. Това е показателно явление за епохата- все по-широкото проникване на културата от Западна Европа и Русия разширява кръга на културните интереси и прояви сред българския културен читател”.

Б. Ангелов подчертава, че “Дойно Граматик проявява критично отношение към своя извор- не приписва буквално, но комбинира и преразказва отделни пасажи, които не харесва. В случая той показва твърде будно народностно съзнание, защото не всичко, което намира за българската история, счита за полезно”. Освен това “у Дойно Граматик песните са доста по-кратки, отколкото са в оригинала... У Качич-Миошич песента за хан Крум и Никифор има 75 стиха, а у Дойно- 54; песента за крал Владимир у Качич-Миошич съдържа 150 стиха, докато в Еленския препис те са само 104 стиха”.

“Да се заеме с превеждането им, книжовникът не смее; но въпреки мисълта му, че ги преписва по “сербскй Іазик”, все пак той внесъл някои особености на своя роден език- фонетични, морфологични, синтактични, лексикални.”

В преписа има и “някои по-дребни отклонения в послесловието”. Това са съвсем накратко най-важните особености на Дойновия препис- посочени от Б. Ангелов в очерка му за Дойно Граматик. Позволихме си повече, отколкото е прието да процитираме от неговия труд, за да подчертаем високата му стойност.

По време на кърджалийското нападение над Елена, през пролетта на 1800 година, Дойно Граматик предвожда населението в защитата му. През същата година е в числото на тричленна делегация, която отива в Цариград да иска разрешение за изграждане на кале в Елена. В новоизградената църква “Свети Никола” върху нарочно приготвена каменна плоча-летопис през 1805 година той обезсмъртява случката, като подчертава, че църквата е изградена върху основите на старата, след опожаряването й “от агарянските разбойници”.

Запазен е един Миней за месец април, руско старопечатно издание, намерен в една от нишите на църквата “Успение на Пресвета Богородица”. В него се намират допълнителни данни за подвързаческото и преписваческо майсторство на Дойно Граматик от последните няколко години на живота му.

Книгата, след сериозно повреждане, във всичките й 294 листа била лепена, укрепвана и дописвана, често по половин страница. Ръкописният текст навсякъде изкусно наподобява печатния. За първи път тук имаме възможност да видим истинския краснописец Дойно Граматик.

Върху първите девет листа по горните бели полета неизвестна ръка е написала следната обяснителна бележка:

“Тази книга, нарицаемая Миней, принадлежи на храма свети Никола в село Елена той е бил скрит от кърджалиите да не го изгорят 1812 по Възкресение на априлия от а. до кг. Деня и от туй е изгнил и подвързан от поп Дойна Станюв”.

Както се вижда приписката загатва и за едно неизвестно на науката нападение на Елена от кърджалиите- през 1812 година от 1 до 23 април, при което станало нужда да се крият книгите, предполагаме чрез заравяне в земята. За подобна практика е слушал от стари еленчани и Константин Иречек.

Вече се знае от биографа му Милан Радивоев, че Дойно бил и злата река. Във връзка с подвързаческото си майсторство използвал и медната пластика. Не може с това му изкуство да не се свърже и една друга негова проява- майсторството му в областта на каменната пластика. Вече стана дума за неговия каменен летопис в църквата “Свети Никола”. Но това не е единственото му дело от този род. Негови ще да са и надписите на каменните чешми- “Карайоановата”, строена в 1754 година и възстановена след това (1813) от бащата на Иларион Макариополски и “Хаджикръстевата”- строена в 1814 година с иждивението на “Кръстю Велику и подружие его Бойка”. Еднаквостта на материала, размерите, композицията и сходният текст в надписите на двете чешми издават един и същ майстор. Кой е той? Даже стилно тези два надписа са напълно сходни. От друга страна, те приличат на надписа в храма, когото е “Дойно йерея писал”. Тайната е разгадана. Този факт има голямо значение за изясняване някои моменти от биографията на Дойно.

Към декоративната украса на двете чешми са и изваяните две изправени лъвчета едно срещу друго, държащи надписа. Те са, както лъвът от българския герб в “Стематография” на Христофор Жефарович, която Дойно притежавал от 1771 година.

Каква е била подбудата за това? Естествено- патриотична. С изображенията на лъвчетата Дойно е изразявал гербът на българската държавност и е подчертавал по особен начин гордостта от народностната принадлежност. Не случайно и двете чешми са на най-важните места в селото: първата- до Куюмджийската чаршия, сред селото, а втората- на пътя за към храма “Свети Никола”, Метоха, Училището и Часовниковата кула. Може да се предполага, че той е направил и други подобни украси на чешми.

Ефектът от това наистина бил поразителен. Еленското население възприело лъвчетата като емблема на селото. Така свидетелства Марко Дичев: “Надписи с изображения на лъвово... имаше и по другите градски чешми, но след Освобождението бяха изново подправени и тогава надписите изчезнаха”.

На същото място той подчертава, че в Елена от незапомнени времена народният герб- лъвовете се изобразяват не само по чешмите, а и по надгробните паметници. Такива надгробни паметници с изображения на изправени лъвове и плачещи върби има с десетки по гробовете в двора на старите черкви “Свети Никола” и “Успение на Пресвета Богородица”. Като потвърждени на това служи чешмата, направена от Подковаческия еснаф в Еловската махала от 1876 година, на която също виждаме изобразени лъвчета, държащи надпис, но далеч по-нехудожествени.

Тези надписи ни дават основание да приемем, че Дойно Граматик е бил жив през 1814 година, бил е жизнен и с будно патриотично чувство. Следователно, би трябвало да се коригира становището, че е починал към 1810 година- според Б. Ангелов- или “около 1800, или 1810 година”- според Милан Радивоев.